Морис Дрюон: Железният крал

— Какъв ден сме днес?

— Понеделник след Свети Григори.

Това означаваше 18 март; 18 март 1314 година. 9„Дали ме водят на смърт?“ — питаше се дьо Моле.

Вратата на кулата отново се отвори; стражи изведоха трима други сановници: главния надзорник, нормандския наставник и заповедника на Аквитания.

И те бяха побелели, със сплъстени бради и така измършавели, че парцаливите им наметала се влачеха. Спряха се за миг и запремигаха като големи нощни птици на светлина.

Пръв нормандският наставник Жофроа дьо Шарне се втурна, като се спъваше във веригите си, и прегърна великия магистър. Старо приятелство свързваше двамата. Дьо Шарне, с десет години по-млад, дължеше цялата си кариера на Жак дьо Моле, който го готвеше за свой заместник.

Върху челото на Шарне личеше белег от дълбока рана, а носът му бе изкривен — последици от някогашна битка, когато един удар с меч бе пробил шлема му. Тоя корав човек със загрубяло във войните лице зарови чело в рамото на великия магистър, за да скрие сълзите си.

— Дръж се, братко, дръж се — промълви дьо Моле, като го притисна в прегръдките си. — Смелост, братя! — повтори той, прегръщайки и другите двама.

Един тъмничар се приближи.

— Можем да ви свалим веригите, господа. Имате право на това.

Великият магистър разпери уморено ръце.

— Нямам петак — рече той с горчивина.

Защото, за да им свалят веригите, при всяко излизане тамплиерите трябваше да отделят по един петак от стотинките, които ежедневно им се отпущаха, за да плащат отвратителната си храна, сламата в килията и прането на ризите си. Допълнителна жестокост, характерна за съдебните похвати на Ногаре!… Като подсъдими, но още неосъдени, имаха право на издръжка, която беше така пресметната, че четири дни през седмицата гладуваха, спяха на голия камък и гниеха в мръсотия.

Жофроа дьо Шарне извади от една стара кесия, закачена на колана му, последните си два петака и ги хвърли на земята — единия за своите вериги, другия — за веригите на великия магистър.

— Не, братко! — направи движение да откаже Жак дьо Моле.

— За какво ми са сега… — отвърна Шарне. — Приемете, братко, заслугата тук даже не е моя.

— Щом свалят веригите ни, може да е за добро — каза главният надзорник. — Може пък папата да е решил да ни помилва.

Оцелелите в устата му зъби бяха неравномерно изпочупени и правеха говора му шушкав, а подутите му ръце трепереха.

Великият магистър вдигна рамене и посочи стоте строени стрелци.

— Да се приготвим да умрем, братя — рече той.

— Погледнете, погледнете какво ми направиха — изстена заповедникът на Аквитания, като си запретна ръкава.

— Изтезаваха всички ни — каза великият магистър.

Той отвърна очи както винаги, колчем му припомняха за изтезанията. Не бе издържал, подписал бе неверни признания и не можеше да си го прости.

Погледът му обгърна обширната крепост — седалище и символ на тамплиерското могъщество.

„За последен път“ — помисли си той.

За последен път гледаше величествения архитектурен комплекс с неговата кула, църква, дворец, къщи, с неговите дворове и овощни градини — цял укрепен град в средата на Париж 10. Тук в продължение на два века тамплиерите живееха, молитствуваха, спяха, издаваха присъди, правеха сметки, решаваха далечните си походи; тук се помещаваше дълго време съкровището на кралство Франция, поверено в техни ръце за съхранение и ръководство; пак тук бяха се завърнали те след злополучните походи на Луи Свети, след загубата на Палестина и Кипьр, а след тях се довлякоха техните щитоносци, мулетата, натоварени със злато, кавалерията от арабски коне, чернокожите пленници.

Жак дьо Моле си спомняше това завръщане на победените, в което все пак имаше нещо епично.

„Бяхме станали излишни, но не го знаехме — мислеше великият магистър. — Продължавахме да говорим за нови кръстоносни походи и завоевания. Може би прекалено дълго пазихме гордостта и привилегиите си, без вече да ги заслужаваме.“ От постоянна охрана на християнството бяха се превърнали във всемогъщи банкери на църквата и кралете. А който има много длъжници, има и много неприятели.

Ех, разбира се, кралските машинации бяха майсторски водени. Можеше наистина да се определи точно кога започна драмата — това беше денят, когато Филип Хубави поиска да бъде приет за член на ордена с явното намерение да стане велик магистър. Ръководството студено и недвусмислено отказа.

„Сгреших ли? — питаше се Жак дьо Моле за стотен път. — Не се ли боях твърде много да не загубя властта си? Не, не можех да постъпя другояче. Нашият устав изрично забраняваше приемането на властвуващи принцове в командериите.“ Крал Филип не можа да забрави никога тая несполука. Започна да хитрува, продължаваше да обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Та нали великият магистър беше кръстник на едно от децата му? Та нали великият магистър беше стожер на кралството?