Морис Дрюон: Как един крал погубва Франция

Великите хора се проявяват в трагичните моменти от историята, но причинителите на тези трагедии са посредствените личности.

В началото на четиринадесетото столетие Франция е най-могъщото, най-гъсто населеното и най-активно християнско кралство — страхуват се от война с нея, тачат мнението й, търсят закрилата й. И човек би могъл да помисли, че за Европа е настъпил френски век.

Коя е причината четиридесет години по-късно същата Франция да бъде сразявана по бойните полета от една петорно по-малобройна нация, благородничеството й да се разедини, буржоазията да се разбунтува, народът да изнемогне под прекалено тежките данъци, провинциите да се откъснат една от друга, скитнически банди да я подлагат на опустошения и злосторничество, властта да загуби всякакъв престиж, монетите да бъдат обезценени, търговията — парализирана, а нищетата и несигурността да царуват навред? На какво се дължи нейната разруха? Кое предизвика обрата в съдбата й?

Посредствеността. Посредствеността на няколко крале, тяхната суетна самонадеяност и лекомислено отношение към държавните дела, негодността им да си подбират обкръжение, безгрижието, самодоволството, неспособността им да замислят велики дела или поне да довеждат докрай започнатите преди тях.

Нищо велико и нищо трайно не може да бъде постигнато в политиката без наличието на хора, които със своя талант, характер и воля вдъхновяват, мобилизират и направляват народните усилия.

Когато начело на държавата се изреждат некадърници, всичко пропада. Когато величието рухне, единството се разпада.

Франция е плод на една превъплътена в история целенасочена идея, породила се още през хилядната година сред членовете на царуващата династия, и тази идея така упорито се предава от баща на син, че първородството в старшия клон бързо се превръща в единствено право върху престола.

Тук случайността вероятно също е имала своя дял, сякаш съдбата е искала да облагодетелствува с една силна династия зараждащата се народност. И наистина, от избора на първия Капет до смъртта на Филип Хубави, само единадесет крале в продължение на три века и четвърт, и всеки от тях оставя мъжки наследник на трона.

О! Те не всички бяха орли. Но почти винаги непосредствено след неспособен или злочест владетел идва, като че ли с намесата на божието провидение, монарх от голяма величина или вместо безсилния крал управлява някой велик министър.

Така съвсем младото кралство едва не загива в ръцете на Филип I, човек с дребни пороци и огромно невежество. Но ето че след него идва дебелият Луи VI, неуморимият, който при възкачването си на престола намира една — застрашена едва на пет левги от Париж власт, а при смъртта си я оставя възстановена й укрепена чак до Пиренеите. Колебливият, непоследователен Луи VII се впуска в пагубни за кралството отвъдморски походи, но абат Сюже поддържа от името на монарха единството и дейността в страната.

След това съдбата се усмихва на Франция, и то нееднократно, като последователно я удостоява от края на дванадесети до началото на четиринадесети век с трима гениални и изключителни владетели, задържали се и тримата достатъчно дълго на престола — четиридесет и три години, четиридесет и една години, двадесет и девет години царуване, — за да осъществят невъзвратимо основната си цел. Различни по темперамент и качества мъже, но и тримата далеч превъзхождащи останалите крале.

Ковач на историята, Филип Август пръв установява на базата на кралските владения и извън тях едно действително териториално единство. Луи Свети, озарен от благочестието, пръв изгражда въз основа на кралските закони единство на правосъдието. Филип Хубави, този изключителен държавник, пръв установява върху основите на кралската администрация единство на държавната власт. Нито един от тях не държеше преди всичко да се хареса, а да бъде деен и ползотворен. Всеки от тях трябваше да изпие горчивата чаша на народната непризнателност. Но те бяха повече оплаквани след смъртта си, отколкото отричани, подигравани или мразени приживе. И което е най-важното — техният замисъл бе осъществен.

Единна територия, едно правосъдие, една държава — това са решаващите принципи за утвърждаване на нацията. Благодарение на тези трима възхитителни съзидатели на националното съзнание Франция излезе от епохата на неосъществените възможности. Уверена в себе си, тя се утвърди в западния свят като неопровержима и бързо налагаща се сила.