Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Ех, племеннико, по-нататък ще се убедите, че не е толкова трудно да служиш предано на един добър крал; той те води към дълга и забравяш трудностите, защото съзнаваш, че те допринасял за върховното благо. Достойнство е добре да служиш на лош монарх… или на лош папа. Щастливи бяха хората от ранната ми младост, подчинени на Филип Хубави. Да си предан на тези суетни Валоа, изисква по-големи усилия. Те слушат съвети и проявяват разум единствено когато са победени и разбити.

Едва след Креси Филип VI се съгласи на примирие въз основа на предложенията, които бях подготвил. Може да се каже, че този ход не беше лош, защото примирието продължи, без да смятаме няколкото местни сбивания, от 1347 до 1354; Седем години относителен мир. За много хора това можеше да бъде щастлив период. Ала ето; в нашия прокълнат век, едва-що приключила войната, идва чумата.

В Перигор бяхте по-скоро пощадени… Наистина, племеннико, наистина и вие платихте данък на бедствието, и вие понесохте част от ужасите. Но това бе нищо в сравнение с многобройните градове, разположени в гъсто населени области като Флоранс, Авиньон или Париж. Знаете ли, че бедствието дойде от Китай през Индия, Тартария и Мала Азия? Говореше се, че се разпространило чак до Арабия. Това наистина беше болест за неверниците, изпратена на Европа като наказание за греховете и. От Константинопол и източните брегове корабите пренесоха чумата в Гръцкия архипелаг, откъдето тя достигна италианските пристанища; после премина Алпите и опустоши нашите земи, преди да продължи към Англия, Холандия, Дания и накрая да приключи с най-северните страни — Норвегия и Исландия. Чумата прояви ли се при вас в двете си разновидности, тази, която убива за три дни с изгаряща треска и кръвохрачене… поразените от нея нещастници казваха, че вече изпитват мъките на ада… и другата, с по-продължителна агония — от пет до шест дни, също с треска и с големи пъпки и циреи в слабините и под мишниците?

Цели седем месеца бяхме подложени на това в Авиньон. Вечер си лягахме, питайки се дали ще станем. Всяка сутрин се опипвахме под мишниците и между бедрата. Щом почувствуваха и най-слабото затопляне на тялото, хората примираха от уплаха и гледаха с ужасени очи. При всяко вдишване човек си казваше, че болестта го прониква може би точно с тази глътка въздух. Когато някой се разделяше с приятел, се питаше: „Той ли ще е, или аз, или и двамата?“ Тъкачите умираха в работилниците си под спрелите станове, златарите край студените пещи, сарафите до тезгяха. Деца издъхваха в леглото на мъртвата си майка. А миризмата, Аркамбо, миризмата в Авиньон! Улиците бяха осеяни с трупове.

Половината, чувате ли, половината от населението загина. От януари до април на 1348 броят на мъртвите достигна седемдесет и две хиляди. Купеното по спешно нареждане на папата гробище се напълни за един месец; в него бяха погребани единадесет хиляди трупа. Хората умираха, без да получат помощ, закопаваха ги без свещеници. Синът не смееше да посети баща си, бащата сина. Седем хиляди къщи бяха затворени! Които можеха, бягаха в полските си имения.

Климент VI остана в града заедно с няколко кардинали, между които и аз. „Ако бог иска, ще ни прибере.“ И накара да остане голяма част от четиристотинте служители към папския дворец, които бяха необходими за организирането на помощта. Папата заплати на лекари и аптекари; нае каруцари и гробари, раздаде продоволствия и нареди да се вземат строги охранителни мерки срещу заразата. Тогава никой не го упрекна, че харчи с широка ръка. Той порицаваше онези калугери или калугерки, които не изпълняваха милосърдните си задължения към болните и умиращите… О, колко много изповеди, разкаяния чух тогава от устата на високопоставени и силни личности, между които имаше и хора на църквата, които пристигаха да пречистят душите си и искат опрощение! Даже крупните ломбардски и флорентински банкери идваха, тракайки със зъби, да се изповядат, и изведнъж ставаха щедри. А любовниците на кардиналите… е да, да, племеннико, не всички, но някои имат… та тези красиви дами идваха да окачват накитите си по статуите на Светата дева! Притискаха си носовете с напоени с ароматни масла кърпички и хвърляха обувките си, преди да се приберат. Само тези, които не видяха Авиньон по време на чумата, го упрекват в безбожие и го наричат новия Вавилон. Тогава не му липсваше благочестие, уверявам ви!

Колко странно същество е човекът! Когато всичко му е наред, когато се радва на цветущо здраве, когато делата му преуспяват и съпругата му е плодовита, а провинцията мирна, нима не трябва точно тогава да обърне душата си към бога и да му благодари за щедростта? Нищо подобно: той забравя своя създател, навирва нос и презира божите заповеди. Ала сполети ли го нещастие, настане ли бедствие, веднага се втурва към бога. И се моли, самообвинява, обещава да стане по-добър. Бог с право наказва хората, щом това е единственият начин да ги върне към себе си…