Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Не аз съм избрал положението си; може би знаете, че майка ми ме насочи към него, когато бях дете. Ако съм се оказал подходящ, то е, мисля, защото винаги съм бил благодарен богу за всичко, което ми е давал, и най-вече за това, че живея. Спомням си, когато бях съвсем малък, в нашия стар замък Ролфи в Перигьо, където сте роден, Аркамбо, но където вече не живеете, защото преди петнадесет години баща ви предпочете да се установи в Монтиняк… та там, в този масивен дворец, построен върху една древноримска арена, си спомням как внезапно изпаднах в захлас от съществуванието си сред този необятен свят, от това, че дишам, че виждам небето; спомням си, че изпитвах това чувство особено през летните вечери, когато до късно е светло и когато ме слагаха в леглото доста преди да е паднал мрак. Пчелите жужаха в пълзящата лоза по стената под прозореца ми; здрачът бавно се спускаше в кръглия двор с големите камъни; а небето, в което прелитаха птици, бе все още светло и първата звезда се промъкваше сред розовеещите облаци… Изпитвах силно желание да кажа някому благодаря и майка ми ми обясни, че трябва да го кажа на сътворителя на цялата тази красота, на бог. Това чувство никога не ме е напускало.

Даже и днес, докато пътуваме, сърцето ми много често се изпълва с благодарност за мекото време, което имаме, за червенеещите гори, които прекосяваме, за хубавите едри коне, препускащи край носилката. Приятно ми е да гледам човешките лица, движението на животните, очертанията на дърветата, цялото разнообразие на необятното и неизмеримо дивно божие творение.

Всичките ни учени, които разискват богословски въпроси в затворената зала, чиито речи гъмжат от празни слова, тези хора, които злобно се нападат и сразяват взаимно с думи, измислени, за да се нарече другояче това, което се е знаело и пред, тях, всички те ще направят добре, ако си излекуват главите, съзерцавайки природата. Моето бого-словие е това, на което са ме учили, богословието на светите отци — друго не ми трябва…

Знаете, че можех да бъда папа… да, племеннико. Мнозина ми казват това и говорят, че все още има изгледи да стана, ако Инокентий си отиде преди мен. Ще бъде както бог пожелае. Не се оплаквам, че ме е направил това, което съм. Благодаря му за мястото, което ми е отредил, и за това че ме е съхранил до тази възраст — малцина до стигат до нея… петдесет и пет години, племеннико…и в такава добра форма. Това също е благословия от всевишния. Толкова малко съм се променил външно, че който не ме е виждал от десет години, не вярва на очите си: лицето ми е все така розово, брадата едва е побеляла…

Мисълта за тиарата… признавам ви това как на близък роднина… ме гъделичка единствено когато ми се струва, че бих могъл да бъда по-добър от този, който я носи. А такова чувство никога не съм изпитвал при Климент VI. Той добре съзнаваше, че папата трябва да бъде монарх над монарсите, пръв заместник на бога. Веднъж, когато Жан Бирел или някакъв друг проповедник на смирението го упрекна, че е прекалено разточителен и щедър към просителите, той отговори: „Никой не трябва да си тръгва недоволен от присъствието на принца.“ После, обръщайки се към мен: „Моите предшественици не умееха да бъдат папи.“ А по време на голямата чума, както ви казах, той наистина доказа на всички ни, че е най-достойният. Честно казано, мисля, че нямаше да мога да извърша това, което той направи, и тогава още веднъж благодарих на бог, че не ме беше избрал да ръководя християнския свят, докато траеше това изпитание.

Климент нито за миг не отстъпи от своята величественост; и действително показа, че той е светият отец, бащата на всички християни и не само на тях, защото, когато населението почти навсякъде, но главно в рейнските провинции, в Майен и във Вормс се опълчи срещу евреите и ги обяви като виновници за бедствието, той осъди тези гонения. Нещо повече — реши да вземе евреите под свое покровителство; отлъчи тези, които ги нападаха; предложи подслон и жилища на изгонените в подвластните на Рим държави и трябва да признаем, че евреите за няколко години възстановиха благоденствието им.

Но защо всъщност ви говорих толкова за чумата? А, да. Заради сериозните последствия, които тя имаше за френската корона и за самия крал Жан. И наистина към края на епидемията, през есента на 1349 година, три кралици една след друга, поточно две и една принцеса на път да стане кралица…

Какво казваш, Брюне? Говори по-високо. Вече се вижда Бурдей? О да, искам да погледна. Положението е изгодно наистина и замъкът е разположен така, че да могат да се виждат отдалеч всички подстъпи.