Морис Дрюон - Железният крал

„Ех, да беше ни останала поне малко силица!“ — мислеше великият магистър. Ако беше на двадесет години, би се нахвърлил върху някой войник, би изтръгнал копието му и би се опитал да избяга или пък да се бие на място до смърт.

Зад него братът надзорник фъфлеше през изпотрошените си зъби:

— Няма да ни осъдят. Не мога да повярвам, че ще ни осъдят. Не сме вече опасни.

А аквитанският заповедник, излязъл от вцепенението, повтаряше:

— Колко е хубаво да излезеш навън, колко е хубаво да дишаш свеж въздух, нали, братко?

Нормандският наставник улови великия магистър за лакътя:

— Месир, братко мой — прошепна той, — виждам някои в тълпата да плачат, а други да се кръстят. Не сме сами в нашата голгота.

— Тези хора могат да ни жалят, но не и да ни спасят — отвърна Жак дьо Моле. — Други лица търся аз.

Наставникът разбра за каква последна безумна надежда се вкопчваше великият магистър. Неволно и той започна да се взира в навалицата.

Защото значителна част от петнадесетте хиляди рицари на Тампл бяха успели да се изплъзнат от арестите през 1307 година. Едни се укриха в манастирите, други смениха одеждите си и живееха скришно по селата и градовете. Някои пък се добраха до Испания, където Арагонският крал, който отказваше да се подчини на повелите на френския крал и на папата, беше запазил тамплиерските командерии и от тях създаде нов орден. Имаше също и рицари, които някои по-снизходителни съдилища бяха поверили на надзора на ордена на болногледачите. Мнозина от тия бивши тамплиери поддържаха помежду си връзка и бяха образували нещо като тайна организация.

И Жак дьо Моле си мислеше, че може би… Може би имаше заговор… Може би някъде по пътя, на ъгъла на улица Блан Манто, или на улица Бретонери, или пък до манастира Сен Мери ще изскочат група мъже, ще измъкнат изпод дрехите си оръжие и ще се нахвърлят върху стрелците, а през това време други заговорници ще ги замерват с тежки предмети от прозорците. Ако се препречи пътят с една кола, може да се задръсти улицата и да се получи пълна паника…

„А защо ли им е притрябвало на някогашните братя да правят това? За да спасят своя велик магистър, който ги предаде, отказа се от ордена, не издържа на изпитанията…“ — помисли си Моле.

И все пак той не преставаше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, но виждаше само бащи, вдигнали на рамене децата си, деца, които след време, когато чуят името тамплиери, няма да си спомнят нищо друго освен четирима брадясали и зъзнещи старци, заобиколени от въоръжени хора като злодеи.

Главният надзорник продължаваше да си говори самичък, все тъй фъфлейки, а героят от Сен Жан д’Акр непрекъснато повтаряше, че е много приятно човек да се разхожда сутрин.

Великият магистър усети как у него се надига същата безумна ярост, която го обземаше тъй често в тъмницата и го караше да реве и да удря по стените. Непременно щеше да извърши нещо страшно, нещо ужасно… не знаеше какво точно… но чувствуваше нужда да го извърши.

Приемаше смъртта почти като освобождение, но не беше съгласен да умре несправедливо, не приемаше да умре опозорен. Дългият боен навик накара да закипи за последен път старата му кръв. Искаше да умре в бой.

Той потърси ръката на Жофроа дьо Шарне, приятеля, спътника, последния силен човек, който стоеше до него, и здраво я стисна.

Нормандският наставник видя как по хлътналите слепоочия на великия магистър вените се издуха като сини змии.

Шествието стигна до моста пред черквата Света Богородица.

— Топли, топли вафли! Няма да стигнат за всички! Хайде, граждани, яжте топли вафли! — викаше търговецът пред една пещ на открито. Той вършеше всичко едновременно: точеше тестото, вадеше от пещта опечените сладки, връщаше пари и вардеше стоката си да не я оплячкосат хлапетата.

— Топли вафли!

Беше толкова зает, че не забеляза купувача, чиято бяла ръка пусна една медна монета и взе една златиста хрупкава вафла, завита като рогче. Видя само как същата ръка остави обратно вафлата, от която бе отхапана само една хапка.

— Гледай го ти какъв е придирчив! — рече търговецът, като разбърка огъня. — Намерил си ти чиста пшеница и вожирарско масло!…

В същия миг той се изправи и остана със зяпнала уста; последната му дума заседна в гърлото, защото позна купувача, на когото говореше. Тоя човек беше твърде висок на ръст, имаше грамадни бледосини очи, носеше къса туника и бяла шапчица. Преди продавачът да успее да скалъпи поклон или някакво извинение, човекът с бялата шапчица вече се бе отдалечил в тълпата и той остана да гледа подире му с отпуснатии ръце, а в това време вафлите му прегаряха в пещта.