Морис Дрюон - Железният крал

Един измършавял веселяк предлагаше везани носни кърпички, които беше наредил върху конопено платно направо на пода.

— Ей, красиви дами — викаше той, — не е ли жалко да се секнете с пръсти или в ръкава си, когато за тая работа имате толкова фино украсено платно, което можете да завържете изящно на лакътя или на кесията си.

Няколко крачки по-далеч друг шегаджия жонглираше с дантелени ленти и ги подхвърляше толкова високо, че арабеските им стигаха до каменните шпори на Луи Дебели.

— Евтино, на загуба! Шест петака оната 14. Коя от вас няма шест петака, за да си разкраси ненките?

Кралят прекоси галерията по цялата й дължина. Повечето от мъжете му се кланяха, жените правеха лек реверанс. Макар и да не го показваше, но кралят обичаше оживлението в галантериината галерия и почестите, с които го посрещаха.

Голямата камбана на Парижката света Богородица продължаваше да бие, но звукът й достигаше дотук твърде отслабнал, приглушен.

На края на галерията, недалеч от стъпалата на главното стълбище, бяха застанали трима души — две съвсем млади жени и един младеж, чиято хубост, облекло, а също така и самоувереност привличаха прикритото внимание на проходящите.

Младите жени бяха двете снахи на краля, така наречените „бургундски сестри“. Почти не си приличаха. По-голямата — Жана, омъжена за втория син на Филип Хубави, граф дьо Поатие, беше едва двайсет и една годишна. Висока, стройна, с пепеляво руси коси и с продълговати като на хрътка очи, тя се държеше малко неестествено. Обличаше се с такава простота, че изглеждаше почти предвзета. Този ден носеше рокля от светлосиво кадифе с тесни ръкави и елек, обточен по края с хермелинови кожи, който стигаше до ханшовете й.

Сестра й Бланш, съпруга на Шарл Французки, най-малкия от кралските синове, беше по-дребна, по-закръглена, по-розова, по-непринудена. Тя нямаше повече от осемнадесет години и на бузите й още стояха детските трапчинки. Имаше коси с топъл рус цвят, светлокафяви, много блестящи очи и малки лъскави зъби. Гизденето беше за нея нещо повече от забавление — то беше страст. В него тя стигаше до крайност, която не винаги показваше добър вкус. Украсяваше челото, яката, ръкавите, колана си с толкова накити, колкото можеха да поберат, роклята й беше извезана с бисери и златни конци. Но в Бланш имаше толкова прелест, изглеждаше така доволна от себе си, че всеки на драго сърце й прощаваше това наивно разточителство.

Младият човек, който придружаваше двете принцеси, беше облечен, както подобава на длъжностно лице в кралския двор.

В тази малка групичка се водеше разговор за някакви пет дни и се спореше полугласно със сдържано възбуждение.

— Струва ли си да се ядосва толкова човек за пет дни? — говореше графиня дьо Поатие.

Кралят се появи иззад една колона, която го бе скрила от погледите им.

— Добър ден, деца мои — рече той.

Младите млъкнаха изведнъж. Хубавият младеж се поклони много ниско и отстъпи малко назад с очи, приковани в земята. Двете млади жени прегънаха колена и застанаха мълчаливи, пламнали от леко смущение. И тримата изглеждаха като заловени на местопрестъплението.

— Е, щерки мои, да не би да съм излишен при вашето чуруликане? Какво си приказвахте? — попита кралят.

Не беше никак изненадан от това посрещане, защото бе свикнал да вижда как всички, дори приближените и най-близките му роднини се стесняват в негово присъствие. Някаква ледена стена го отделяше от хората. Не се учуди, но се наскърби. Вярваше, че прави всичко, каквото трябва, за да бъде любезен и приятен.

Първа се съвзе младата Бланш.

— Простете, сир — рече тя, — но не е лесно да поврим думите си пред вас.

— Защо така?

— Защото… говорехме лошо за вас.

— Нима? — рече Филип Хубави, като не знаеше как да приеме шегата.

Погледът му се спря на младежа, застанал отзад, и като го посочи с глава, попита:

— Кой е този благородник?

— Месир Филип д’Оне, екюе 15на чичо ни Валоа — отговори графиня Поатие.

Младежът се поклони отново.

— Вие нямате ли брат? — обърна се кралят към щитоносеца.

— Да, сир, той е от свитата на монсеньор дьо Поатие — отвърна младият д’Оне с несигурен глас, като се изчерви.

— Така е, все ви бъркам — рече кралят. После отново се обърна към Бланш:

— Е, какво лошо приказвахте за мене, дъще?

— Жана и аз сме ви сърдити, господарю, татко мой, защото ето вече пет нощи подред нашите съпрузи не са при нас — толкова дълго ги задържате на заседания в съвета или ги изпращате далеч по кралски работи.