— Не, Робер, няма да направя онова, за което тъй строго осъждам снахите си. Не искам, не бива! Но като си помисля какво си запрещавам и от какво се отказвам, а пък тия уличници имат щастието да живеят със съпрузи, които толкова много ги обичат… А! Не! Трябва да бъдат наказани, строго наказани!
Именно защото не си разрешаваше да извърши грях, Изабел се озлобяваше срещу сгрешилите. Тя се върна и седна в големия дъбов стол. Робер д’Артоа се приближи до нея.
— Не, Робер — повтори тя, като вдигна ръце, — не злоупотребявайте с моята слабост, ще ме разсърдите.
Изключителната красота вдъхва уважение, не по-малко от величието. Великанът се подчини.
Но случилото се никога нямаше да се изличи от тяхната памет.
„Значи, мога да бъда обичана“ — си мислеше Изабел и изпитваше нещо като признателност към човека, който й вдъхна тая увереност.
— Това ли е всичко, което имахте да ми съобщите, братовчеде? Не ми ли носите и други новини? — каза тя, като правеше усилие да се овладее.
Робер д’Артоа се питаше дали да продължи настъплението, затова не отговори веднага.
— Да, госпожо — рече той най-сетне, — нося и една поръка от чичо ви Валоа.
Случилото се между тях караше думите им да звучат по-другояче и те не можеха да се съсредоточат в онова, което говореха.
— Висшите сановници на Тамплиерския орден ще бъдат в скоро време изправени пред съд и има голяма опасност вашият кръстник, великият магистър Жак дьо Моле да бъде осъден на смърт. Монсеньор дьо Валоа ви моли да пишете на краля и да го помолите за снизхождение.
Изабел не отговори. Беше пак заела обичайната си поза, с подпряна на ръката си брадичка.
— Колко приличате на него така! — възкликна д’Артоа.
— На кого?
— На крал Филип, вашия баща… Тя вдигна очи замислена.
— Това, което баща ми, кралят, реши, е законно — промълви тя най-сетне. — Аз мога да се намеся, когато става въпрос за честта на семейството, но не и за неща, отнасящи се до управлението на кралството.
— Жак дьо Моле е стар човек. Беше благородник и на голям пост. Ако е сторил грешки, изкупил ги е предостатъчно. Не забравяйте, че ви е държал над купела при кръщението ви. Вярвайте ми, голямо злодеяние ще се извърши, и то пак заради Ногаре и Марини! Като разсипват ордена, тия хора от долно потекло удрят върху цялото рицарство и големите барони.
Кралицата изглеждаше затруднена. Очевидно работата не беше по силите й.
— Не мога да съдя — рече тя, — не мога да съдя!
— Вие знаете, че съм много задължен на чичо ви; той ще ми бъде признателен, ако се сдобия с такова писмо от вас. И после милосърдието много приляга на една кралица; то е женско чувство и за него само ще ви похвалят. Някои ви обвиняват в коравосърдечие, вие ще им докажете обратното. Направете го за себе си, Изабел, пък и заради мен.
Тя му се усмихна:
— Макар че приличате на караконджо, сте много ловък, братовчеде. Добре, ще напиша писмото, което желаете, и ще можете да отнесете и него. Кога си заминавате?
— Когато ми заповядате, братовчедке.
— Мисля, че кесиите ще бъдат доставени утре. Твърде скоро наистина.
В гласа й се почувствува съжаление. Пак се погледнаха и Изабел отново се смути.
— Ще чакам ваш пратеник, за да зная дали да тръгна за Франция. Довиждане, братовчедке, ще се видим довечера на трапезата.
Д’Артоа се сбогува и след като излезе, стаята някак особено утихна, също като планинска долина след буря. Изабел затвори очи и дълго седя неподвижна.
Призваните да играят решителна роля в историята на народите често пъти не съзнават колко общи съдби въплъщават в себе си. Двете лица, които току-що бяха привършили своя дълъг разговор в един следобед през месец март 1314 година в Уестминстърския дворец, не можеха да допуснат, че, съгласувайки действията си, ще станат първите виновници за една война между Франция и Англия, продължила повече от сто години.
II
ЗАТВОРНИЦИТЕ ОТ ТАМПЛ
Стената беше варосана. В сводестото помещение, издълбано в подземието, започна да прониква мътна, жълтеникава светлина.
Затворникът, който дремеше, сложил глава върху скръстените си ръце, трепна и изведнъж се изправи настръхнал, с разтуптяно сърце. Видя, че през отдушника се стича утринната мъгла и се ослуша. Биенето на камбаните на парижките църкви Сен Мартен, Сен Мери, Сен Жермен л’Оксроа, Сен-т-Йосташ Света Богородица се долавяше отчетливо, макар и заглушено от дебелите зидове; биеха и камбаните в селата Ла Куртий, Клинянкур и Монмартр.
Читать дальше