Беше разпознал между работниците и крал Едуард II, съпруга на Изабел, хубав мъж на около тридесет години, с вълнисти коси, широки рамене и стройни бедра. Кадифените му дрехи бяха изцапани с гипс.
— Има повече от петнадесет години, откакто са започнали да преустрояват Вестмутие — каза Изабел ядосано.
И тя, както всички в двора, произнасяше по френски Вестмутие вместо Уестминстър.
— Откакто съм омъжена, ето вече шест години, живея вред мистрии и хоросан. Един месец строят, другия — развалят. Той обича не зидарството, а зидарите. Да не мислите, че го наричат „сир“ 7? Викат му Едуард, подиграват се с него, а той се радва. Ето, вижте го!
На двора крал Едуард II даваше нареждания, опрян на един млад работник, когото беше прегърнал през врата. Някаква подозрителна фамилиарност царуваше край него.
— Мислех, че с рицаря Гавестон съм изживяла най-големите унижения. Този нахален и самоуверен беарнец така командуваше моя съпруг, че започна да командува и кралството. Едуард му даде всичките скъпоценности от сватбената ми касетка. Види се, става обичай в нашето семейство с женските накити, така или иначе, да се гиздят мъже.
И тя се отпусна като пред роднина и приятел и разкри всичките си мъки и унижения. Всъщност порокът на крал Едуард II беше известен на цяла Европа.
— Миналата година бароните и аз успяхме да унищожим Гавестон. Отсякоха му главата и аз се радвам, че трупът му гние при доминиканците в Оксфорд. Но знаеш ли, братовчеде, дойдох до положението да съжалявам за рицаря Гавестон, защото оттогава, сякаш за да ми отмъсти, Едуард мъкне в двореца най-долните и пропаднали мъже от народа си. Виждат го да обикаля вертепите на Лондонското пристанище, да сяда на една маса със скитници, да се бори с хамали и да се надбягва с коняри. Няма що да се каже, хубави състезания показва. През това време нека управлява кралството който ще, стига да му урежда забавленията и да участвува в тях. Понастоящем с благоволението му се ползуват двамата барони Диспенсър — бащата командува сина си, който пък служи за съпруга на моя съпруг. Мен Едуард вече не ме докосва и ако понякога случайно се сбърка да дойде в леглото ми, толкова ме е срам, че не изпитвам никакво удоволствие.
Изабел говореше, навела глава.
— Ако една кралица не е обичана от съпруга си, тя става най-нещастната от всичките си поданици в кралството. От нея се иска да осигури наследник, а после за живота й никой не дава и пет пари. Коя жена на барон, коя жена на гражданин или на селянин би търпяла това, което съм длъжна да понасям аз… защото съм кралица. Последната перачка в кралството има повече права от мене — може поне да дойде да поиска моята закрила.
— Братовчедке, хубава моя братовчедке, аз, аз бих желал да ви бъда закрила! — продума д’Артоа с жар.
Тя повдигна тъжно рамене, като че ли искаше да каже: „Какво можете да направите?“ Застанали бяха един срещу друг. Той протегна ръце, улови я лекичко, доколкото можеше, за лактите и прошепна:
— Изабел…
Тя сложи ръцете си върху раменете на гиганта. Погледнаха се и ги обзе неочаквано смущение. Д’Артоа се почувствува изведнаж странно трогнат и стеснен от своята телесна сила, сякаш се опасяваше да не строши нещо. Внезапно му се поиска да посвети времето си, тялото си, живота си на тази крехка жена. Пожела я с неочаквана и силна страст, която не знаеше как да изрази.
Обикновено неговите вкусове не го насочваха към високопоставени дами и не беше твърде изкусен в ухажването.
— За онова, което един крал пренебрегва, защото не знае колко е съвършено, много други биха молили бога с две ръце. Възможно ли е да сте лишена на тая възраст от радостите на естеството, вие, тъй свежа, тъй красива! Възможно ли е тия устни да не бъдат никога целувани! Тези ръце… това нежно тяло… Ах, Изабел, вземете си мъж и нека този мъж бъда аз!
Начинът му да изказва желанията си беше твърде груб и красноречието му далеч от красноречието в поемите на Гийом Аквитански, но Изабел не откъсваше погледа си от неговия. Покоряваше я, смазваше я с целия си ръст. От него се излъчваше миризма на гора, на кожа, на коне и на оръжие. Нямаше нито глас, нито външност на прелъстител и все пак я прелъстяваше. Беше мъж, истински мъж, груб и необуздан самец, който диша тежко. Изабел усещаше как цялата й воля отпада и имаше само едно желание: да опре глава на тези биволски гърди и да се остави… да утоли изгарящата я жажда… Тя трепереше малко, но изведнаж се отдръпна и извика:
Читать дальше