Морис Дрюон - Железният крал

Лишената от любов кралица дълбоко въздъхна.

— Какви вълнуващи слова! — рече тя. — И сякаш тъкмо за мен съчинени. Ех, минало е вече времето, когато големите благородници, като този херцог Гийом, са били толкова изкусни в поезията, колкото и във войната. Кога, казахте, е живял? Преди двеста години? Би казал човек, че тая поема е писана вчера.

И повтори на себе си:

За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак.

После се замисли.

— Да продължа ли, госпожо? — попита придворната, като държеше пръста си на ярко украсената страница.

— Не, мила моя — отговори кралицата. — Достатъчно се наплака за днес душата ми.

И като се изправи, заговори с друг тон:

— Братовчед ми, монсеньор 3 3 Ваша светлост; обръщение към принцове, висши духовници, висши велможи. — Б. пр. д’Артоа, ме предизвести за идването си. Погрижете се да бъде доведен при мен още щом пристигне.

— От Франция ли иде? Значи, ще се зарадвате, госпожо.

— Бих искала да се зарадвам, но зависи от новините, които ще ми донесе.

В стаята се втурна друга придворна със светнало от радост лице. Казваше се по баща Жана дьо Жоанвил и беше омъжена за сър Роджър Мортимър, един от първите барони на Англия.

— Госпожо, госпожо! — извика тя. — Той проговори!

— Наистина ли, госпожо? — отвърна кралицата. — И какво каза?

— Удари по масата и продума: „Искам!“ Върху красивото Изабелино лице се появи изражение на гордост.

— Доведете ми го! — рече тя.

Леди Мортимър изтича навън и след миг се върна, носейки румено, охранено дете на петнадесет месеца, което остави в краката на кралицата. Червената му рокличка, извезана със злато, изглеждаше твърде тежка за такова малко създание.

— Значи, месир 4 4 Старо обръщение към благородници, свещеници, лекари и адвокати. — Б. пр. , сине мой, вие сте казали „искам“ — наведе се Изабел да го помилва по бузката. — Доволна съм, че тази е първата ви дума: това е царска дума.

Детето се усмихваше и клатеше главичка.

— И по какъв повод го каза? — попита кралицата.

— Защото не му давах едно парче сухар — отговори леди Мортимър.

По лицето на Изабел пробяга усмивка.

— Щом е проговорил — рече тя, — искам да не бъде насърчаван да бръщолеви глупости по детски, както обикновено се постъпва с децата. Не е важно дали ще каже „тате“ или „мама“, предпочитам да знае думите „крал“и „кралица“.

В гласа й звучеше голяма вродена властност.

— Вие знаете, драга, кое ме накара да ви избера за възпитателка на моя син. Племенница сте по втора линия на месир Жоанвил Велики, който е бил на кръстоносния поход заедно с моя прадядо монсеньор Луи Светя. Вие ще съумеете да внушите на това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.

Лели Мортимър се поклони. В това време първата френска придворна се върна и доложи, че монсеньор граф Робер д’Артоа е пристигнал.

Кралицата изправи гръб, облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Въпреки старанията си да изглежда винаги царствена, младежкият й вид не се губеше.

Стокилограмови стъпки разтресоха пода. Мъжът, който влезе, беше близо два метра висок, с бедра, прилични на дъбови дънери и юмруци като боздугани. По червените му ботуши от кордовска кожа личеше непочистена кал. С наметалото, което висеше на раменете му, можеше да се покрие цяло легло. Стигаше само да окачи един къс меч на пояса си, за да заприлича на човек, тръгнал на война. При появата му всичко около него започваше да изглежда дребно, крехко, трошливо. Имаше кръгла брадичка, къс нос, широки челюсти и здрав стомах. Нужен му беше повече въздух за дишане, отколкото на другите хора. Тоя великан беше на двадесет и седем години, но възрастта му се губеше в мускулатурата и всеки лесно би му дал десетина години повече.

Приближавайки се към кралицата, графът свали ръкавиците си, после коленичи с изненадваща за такъв исполин пъргавина и стана още преди тя да успее да му разреши това.

— И тъй, месир братовчеде мой — заговори Изабел, — добре ли пътувахте по море?

— Отвратително, госпожо, ужасно — отвърна Робер д’Артоа. — Една буря — да си повърнеш червата и душата! Мислех, че е настъпил последният ми час, дори започнах да изповядвам греховете си. Добре, че са много, та още не бях изредил половината, и пристигнахме. Имам достатъчно и за връщане.

Той се разсмя тъй, че стъклата потрепераха.

— Ей богу, по ми приляга да препускам по земята, отколкото да кръстосвам по солената вода. И ако не беше обичта ми към вас, госпожо братовчедке, и неотложните работи, които имам да ви съобщавам…