— Вие не ги обичате, защото са лъжкини, мислят само за удоволствия и нямат никакво чувство за дълг. Но те, те ви мразят, защото ви завиждат.
— В моята съдба няма нищо за завиждане — въздъхна Изабел — и тяхното положение ми се струва по-добро от моето.
— Вие сте кралица, госпожо, и по кръв, и по дух. Ва шите снахи, макар и да носят корони, никога няма да станат кралици. Затова винаги ще гледат на вас като на неприятелка.
Кралицата вдигна към графа своите хубави сини очи и той усети, че този път беше ударил в целта. Изабел беше окончателно на негова страна.
— Знаете ли имената на… мъжете, с които снахите ми…
Тя нямаше грубия език на братовчед си и не беше в състояние да изрече известни думи.
— Не мога да предприема нищо, ако не зная: имената — добави тя. — Научете ги и тогава ви обещавам да дойда веднага в Париж под някакъв предлог, за да туря край на това безобразие. С какво мога да ви подпомогна? Уведомихте ли вуйчо ми Валоа?
— Да ме пази господ! — отвърна д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа е моят най-верен покровител и най-добър приятел, но не може нищо да пази в тайна. Ще разтръби навред онова, което искаме да скрием. Ще вдигне преждевременно тревога и когато речем да сгащим уруспиите, ще ги заварим смирени като монахини…
— Какво предлагате?
— Две мероприятия. Първо, да наредим да се назначи при кралица Маргьорит нова придворна дама, която да бъде изцяло наша довереница и да ни уведомява най-добросъвестно. Имам пред вид госпожа Коменж — тя овдовя наскоро и следва да й се окаже известно внимание. Тая работа може да свърши вуйчо ви Валоа. Напишете му едно писъмце и му изразете вашето желание. Той има голямо влияние над брат ви Луи и бързо ще вкара госпожа Коменж в двореца Нел. По този начин ще имаме наш човек на самото място, и както се изразяваме ние военните — един шпионин вътре в крепостта струва повече от цяла армия навън.
— Ще напиша писмото и вие ще го отнесете. После? Същевременно ще трябва да приспите недоверчивостта на снахите ви спрямо вас и да им се подмажете, като им изпратите мили подаръци. Подаръци, еднакво подходящи и за жена, и за мъж, които те да получат тайно, без да знае нито бащата, нито съпругът, в знак на скрито приятелство помежду ви. Маргьорит опустошава касетката със скъпоценностите си заради един непознат красавец; ще бъде истински провал за нас, ако, след като сме я снабдили с подарък, за който няма да дава сметка никому, не го видим окачен върху търсения от нас юнак. Нека им дадем случай да се издадат!
Изабел помисли за секунда, после плесна с ръце. Появи се първата придворна дама.
— Мила приятелко — обърна се към нея кралицата, — донесете, моля ви, кесията, която търговецът Албизи ми изпрати тази сутрин.
През късото време, докато чакаха, Робер д’Артоа най-сетне се откъсна от своите сплетни и съзаклятия и започна да разглежда залата с религиозните й стенописи, нейния грамаден, облицован с дърво таван, който имаше форма на корабен кил. Всичко беше още ново, но подтискащо и студено. Мебелировката беше красива, макар и малко оскъдна.
— Не е приветлив домът, в който живеете, братовчедке. Прилича повече на катедрала, отколкото на замък.
— Дай боже да не се превърне в затвор! — промълви Изабел полугласно. — Колко често тъгувам за Франция!
Французойката се върна и донесе голяма кесия от копринен плат, извезана релефно със златни и сребърни конци и украсена на закопчалката с три едри като орехи скъпоценни камъка.
— Чудо! — възкликна д’Артоа. — Точно каквото ни трябва. Малко тежичка, за да бъде дамска украса, и малко лека за мене, комуто по подхожда паласка, отколкото кесийка на колана. Но за един дворцов младеж да окачи на кръста си и да се перчи с такъв предмет е просто мечта.
— Поръчайте на търговеца Албизи още две такива кесии — нареди Изабел на придворната — и му кажете да побърза да ми ги изпрати.
И щом дамата излезе, добави:
— По този начин бихте могли сам да ги отнесете във Франция, братовчеде.
— И никой няма да узнае, че са минали през моите ръце.
Навън се разнесе шум, викове, смях. Робер д’Артоа се приближи до един прозорец. На двора група зидари издигаха един тежък камък за средата на свод. Едни дърпаха въжетата на скрипеца, други, застанали на едно скеле, се готвеха да поемат каменния блок и цялата тая работа се извършваше с извънредно добро настроение.
— Охо — рече Робер д’Артоа, — види се, крал Едуард все още обича да се занимава със зидарство.
Читать дальше