Мартин Дамянов - A bit of a bitch

— Интересно — промълвих. — И как се е чувствала тя?

— Не знам! Сигурно като мен. — смехът звънна отново и излезе през открехнатия прозорец. Въздъхнах.

Все пак имаше нещо екзистенциално в начина, по който го каза.

— И какво — казах замислено докато разглеждах рисунката върху пода — казваш, че се подувал само като видел нейната снимка?

Системата за автоконтрол на дома беше изключена, това беше позволило върху стената все още да се мъдри грозният надпис, надраскан от човек, който най-малкото е видял смъртта с очите си.

„Тя М’ (крива черта) Уби“

Да настръхне човек!

— Първоначално получавал обикновени алергични обриви. Постепенно непоносимостта към жена му се изостряла — подувал се, когато чуел гласът й, когато подушел парфюмът й. Няколко пъти е бил подлаган на спешна урбазонова терапия от домашния си лекар. Бедният човек…

— Наистина бедният… — съгласих се полугласно в разкошния апартамент от петстотин квадрата. — Прегледа ли телефонните разговори?

— Ъхъ. Има един особено смущаващ.

— Жена му?

Устните на Бизонет се свиха утвърдително. Почувствах как определени части от тялото ми започнаха също да се втвърдяват. С огромно усилие на волята ги подтиснах.

— Нещо не ми харесва в тая работа, Биз. Защо жена му ще се обажда в дома на бившия си съпруг, ако това ще й струва двайсет годинки главоболия?

Хвърлих един поглед към счетоводството на бедния Чарлз и изведох подутите си панталони на чист въздух. Бизонет вървеше след мен. На път за аерокара си мислех що за стока е тая, дето Чарлз без колебание ще й брои двеста и петдесет хиляди доларчета. Не забелязах толкова скъпа покупка в апартамента му, холовизорът се котираше едва за пет. Опитах да се поставя за миг на негово място, сещах се само за едно нещо.

— Какво мислиш? — попитах я отново в аерокара.

— Кучка.

Ухилих се и дадох газ. Облаците се размесиха пред нас и сториха път. Един от тях поразително много ми заприлича на…

Къщата на мисис Дитрих преливаше от разкош и благополучие, нещо което не можеше да се каже за собственичката й. Ако не бяха златната гривна и часовникът Cartier, щях да я помисля за закъсала на магистралата банкова чиновничка. Зададох й няколко въпроса.

— Защо се обадихте на мъжа си в деня на смъртта му?

— Боже, прости ми… — разхлипа се тя — и друг път съм го правила през специален модулатор. Можете да проверите.

— Този път сте говорили с истинския си глас, мисис Дитрих.

Отново рев. Тя обърса сълзите си с бяла копринена кърпичка, на която личаха инициалите М von D и ме погледна като унижената в любовен триъгълник.

— Сторих го, защото чух женски глас от другата страна. Заклевам се.

С Бизонет се спогледахме.

— А не ви ли е минало през ума, че той може да е демодулирал гласа си, мисис Дитрих. Знаела сте, че страда от психично разстройство, някакъв тип сексуална фантазия…

Този път нямаше кой да изсуши сълзите й. Моментално съжалих за казаното и станах от мекото канапе.

— Не ни изпращайте. Сами ще намерим пътят.

— Аз ли съм го убила? Кажете ми, детектив Шафер.

Насилих се да звуча спокойно, макар да знаех, че това е непосилно за мъж в компанията на Бизонет и формите й. Край! Това е последният случай, който разследвам в компанията на жена.

— Не, мисис Дитрих. Мисля, че сте невинна.

Усетих два чифта женски очи да се вторачват изненадано в скромната ми особа и реших, че е по-добре да изчезвам.

Застанах до вратата в коридора на малкия жилищен блок и залепих ухото си до нея. Чух приглушени удари и мъжки псувни. Останах доволен.

— Какво има? — надигна се на пръсти Бизонет, малки сладки пръстчета, които с удоволствие бих схрускал.

— Нищо скъпа, май сме дошли тъкмо навреме за представлението. Искаш ли карамелена рокличка?

Усетих лакът в задната част на ребрата си и трябва да призная, съвсем не леко. Натиснах звънеца с измъчен вид.

— Силно ли те ударих…

— Шшшт! — сложих пръст върху устните й и за миг ми се стори, че потъна. Шумът отвътре беше престанал. Натиснах звънецът отново — без резултат.

— Дръпни се! — извиках и поставих малък експлозив до електронната брава. Старите методи винаги действаха.

— Какво правиш, Шаф? Да не си мръднал? Нямаме разрешение…

В това време взривът избухна и изпълни коридира със синкав дим. Засилих се към вратата и я бутнах с рамо, докато резервната система все още не се беше задействала. Вратата хлътна навътре като вилица в шоколадов сладкиш и двамата с Бизонет влетяхме.