Мартин Дамянов - A bit of a bitch

— Джон, ще бъда кратък.

Изтръпнах. Краткостта на шефа винаги беше измамна — водеше до много дълги нещастия. Като например миналата година, когато ми набута случаят с престрелката край аеродрума. Всички разумни мъже в квартала знаеха, че това си беше чисто и просто мафиотско разчистване на сметки.

— Трябва да поемеш този случай!

— Но шефе…

— Зная колко близо си до приза „Детектив на годината“, но отгоре има нареждане — искат теб. Нищо не мога да направя.

Изръмжах.

— Документацията е заредена в личния ти регистър. Върви!

Станах убеден, че съдбата ми си има и друго име — провал, и потънал в тези мрачни мисли не разбрах как се озовах отново върху бюрото си.

— Джон, има и още нещо. — каза шефът по интеркома с опушен от много хавански пури глас — Този път ще работиш с партньор.

Беше прекалено. Тъкмо се канех да възразя решително, когато интеркомът изпращя и гласът на шефа се разля отново върху бюрото ми.

— И Джон… не забравяй, че страстта е враг на прецизността.

Въздухът се изпълни с мирис на буря и на тамян. Нов случай! Това ми бе дошло в повече отколкото можех да понеса. Бившата ми жена бе вкарала ножа в мен, но сякаш усетил остатъчната ми жизненост, шефът го беше развъртял. Кръвта от раната ми беше гъста и лепкава. Духът на войнствените ми прадеди, завладели безстрашно тази земя се разбуни и аз кипнах. Няма начин. Този път наградката си е моя! Ще разреша проклетия случай, ако ли не — да пукна дано… в женски затвор.

Казах!

Тези бедра ме подлудяваха. Господи, бих излял душата си за едно страстно полюшкване между тях. Съвсем прилично разтворени, потръпващи при всяко подрусване на аерокара те предизвикваха в мен желание за нарушаване на всички божии заповеди и особено седмата.

— Какво казваше, Бизонет? — измяуках — Завършила си колеж?

— Не, глупчо. — смехът й се разля в тясното пространство като сладката миризма на току що изпечен сладкиш. — Прекъснах колежа, за да се запиша в полицейската академия.

— И какво, завърши ли я?

Още сладък смях.

— Не съм срещала по-забавен тип от теб, Шаф. Шефът ме предупреди за това, трябва да си много добър с жените.

— О, не преувеличавай. Не съм по-добър от бутилка „Шато Ламисион-о-брион 1928“. Пък и не съм толкова сладък.

Звън на прелестни медни камбани зазвуча в ушите ми.

— Спечелих конкурса мис Филаделфия ’33, но кариерата на манекенка не ме привлича особено.

— Точно така скъпа. Лазометът ти стои далеч по-добре от платинената корона. Бих се обзаложил, че ще улучиш сърцето ми от хиляда метра без да ти мигне окото.

— Шафер, престани! — разкикоти се тя. — Ако не спреш веднага, ще скоча в движение и ще си останеш без партньор.

— И ще унищожиш едно от чудесата на Земята? Ти си луда. Ще те вържа до мен и ще те наблюдавам всяка минута.

Смях. Може ли още една порция, моля?

— Искаш ли все пак да научиш подробностите около случая?

— Искам да науча всичко от твоята уста, скъпа.

— Мъртвият се казва Чарлз Месие, французин. Бил намерен в апартамента си на „Ридли стрийт“ с всички признаци на анафилактичен шок.

— Има ли сериозни основания да се смята за убит?

— Ами, надпис върху тапета, който гласял: „Тя ме уби“, я да видим… Надраскал го е малко преди да умре с единственото твърдо и остро нещо, което му е попаднало под ръка — верижката на часовника си. Стар механичен Сейко.

— Заподозрени?

— Жена му — Мария фон Дитрих.

— Охо! — нямаше как да сдържа емоциите си. — Шефката на Ню Стил Козметикс? — започваше да става интересно. — Тая е фрашкана с пари.

— И не само. Била е благословена със съдебно решение, в което ясно се посочва, че ще бъде обвинена в умишлено убийство на бившия си съпруг в мига, в който прекрачи границите на квартала.

— Що за глупост?

— Милото й мъжле е страдало от синдрома на Дюпюитрен.

Това не промени особено мнението ми относно интелектуалната стойност на по-горе казаното.

— Разговарях с личния му лекар по този въпрос. Касае се за алергия, която човек развива към някоя жена.

— Не ми казвай, нека отгатна. Чарлз е развил алергия към жена си!

— Йъп! Точно така, обикновено се съчетава с хистерия от хипноиден тип и специфични вазомоторни прояви.

— И ти разбираш какво означават всички тия бръщолевини? — попитах подозрително.

— Ами! — засмя се тя. — Четох листа поне три пъти докато се науча как да ги произнеса. По време на разговара с лекаря се чувствах като майката на седемте козлета.