Мартин Дамянов - Пустинен дъжд

След малко бурята стихна толкова внезапно, колкото беше и започнала. Опиянен от победата си над чудовището, Джордж се изстреля навън върху мокрия пясък.

— Спечелих! Спечелих! — крещеше той. — Спечелих златният жезъл. Сега мога да яздя тайфун!

Облакът пораженски наблюдаваше лудите подскоци на Джордж. Беше озадачен. Съществото беше все още живо въпреки тоновете вода, които изля върху него. Това не му се беше случвало досега.

— Нещастник! — ревеше Джордж. — Върви си вкъщи да поливаш цветята! Ха, ха, ха. Ще се пукна от смях.

Облакът стоеше и наблюдаваше безучастно. Някой му изпращаше сигнали. Дали беше онова същество? Невъзможно. То бе толкова откачено, че ако лудостта се използваше за гориво, спокойно можеше да задвижи планетарна централа. Сигналите все пак идваха отдолу.

Джордж продължи да подскача. Унесен в обезумелия си танц той не забеляза първите капки. Облакът се уплътни и промени цвета си в отровно зелен. Капките бяха големи и падаха около Джордж. Той почувства болката едва когато кожата се свлече от лицето му и оголи почернелите му зъби. Валеше киселина. Опита да прикрие тялото си с ръце но над главата му се издигнаха единствено две голи чуканчета. Трупът се срина безпомощно в мокрия пясък.

Постепенно дъждът спря. Облакът се сниши и обви остатъка от тялото му като гигантска медуза. После отново се издигна и бързо се понесе на северозапад. Към селището.

— Виждам кораба! Вижте само какво е останало от надписа. — изхили се Свен Торстен. — МИЛЕН. Май това момче добре си е поиграло с метеоритите.

— Той е луд. — отвърна му един висок русокос мъж на има Бил Мъри.

— Че кой друг би могъл да издържи толкова време сам в открития космос? Както виждаш, лудостта също си има предимства.

— Скапаното правителство няма да му даде и грош.

— За тази пустош ли? — ухили се Свен отново.

— Готово. Можем да излезем и да поогледаме. — каза Бил. — Хайде момчета, да се поразтегнем навън. Ама, че гнусен облак.

— На мен зеленото ми харесва. — изхихика се Свен.

— Вън, влечуго! Писна ми от теб. — Бил го избута насила навън.

— Готово, командер! На някой играе ли му се бейзбол?

Мъжете наизлязоха навън и се запътиха към малкият полузаринат в пясъка кораб. Пясъкът под краката им беше все още влажен.

— Няма го. — дотърча задъхан Свен. Но, открих това вътре. — Той побутна уплашеното момиче напред с игрива усмивка.

— Нимбус. Нимбус… — шепнеше тя и сочеше уплашено нагоре.

— Какво каза? — усмихна се Бил и избърса една капка от бузата си. Вместо вода по дланта му се стече кръв.

Дъждът трая по-малко от десет минути. От хората останаха само струйки дим. Нимбус се разстели и запъпли към големия кораб.

— С това чудо може да се лети! — каза Боб. — Като с вълшебна метла.

Облакът потръпна в съгласие. За пореден път се убеди, че това малко нещо в сърцевината му имаше блестящи идеи.

© 2001 Мартин Дамянов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1325)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34