Мартин Дамянов - Пустинен дъжд

Вождът енергично запротестира. Едно момче вдясно от него му подаде някаква черна кутия поръбена със златен кант. Вождът я отвори.

Джордж се опули.

— Можеш ли да анализираш това, което виждам Боб?

— Да, Джордж. Това е лазерен нож. Много хубав при това.

— Хм. — каза Джордж. — Ммдаа. Нека не прибързваме със заключенията. — гласът му вече не звучеше убедително.

— Вождът каза, че не иска този предмет.

— Питай го как изглежда този Нимбус.

Като чу, вождът падна на колене и започна да нарежда нещо. Същото сториха и останалите. Той заговори без да вдига очи.

— Каза, че Нимбус дава храната им и пълни реките им. Каза, че Нимбус може да бъде където си пожелае… и нещо което не мога да разбера.

— Страхотно. А каза ли да си нося въже? Просто за всеки случай.

— Не, но каза да се пазиш от пустинния дъжд.

— Пустинен дъжд?! — облещи се Джордж. — Това пък какво е?

До Дженерал Илектрик Со. Ltd.

Отдел за разработка и производство на изкуствен интелект.

Колония СТ-347 съзвездие Орион

Незабавно да се преустанови производството на мозъчни импланти т.нар. Неврочипове! Да се издирят и унищожат всички произведени до момента единици.

Джордж дояде вечерята си с явно неудоволствие. Момичето не беше пипнало своята. Непрекъснато пееше нещо и на Джордж вече му се искаше да я удуши. Тънкият й глас му лазеше по нервите като куца стоножка.

— Няма ли да спреш най-сетне? — изрева той. Стана и започна да снове около масата. — Боб не мислиш ли, че е добре да излетим?

— Трябва да дочакаме изследователския екип, Джордж. Няма да ни стигне горивото в орбита, а и мисля че не би искал да изгубиш дела си.

— Зная, зная. — каза Джордж подхвърляйки умело лазерният нож, който му даде вождът на племето. — Просто…

— Си уплашен, нали?

— Неее. Това е… глупаво. — думата абсурд се беше завряла в главата му и не искаше да излезе от там. — Това е измислица, която да държи племето настрана. Вероятно някоя друга цивилизация…

— Приборите показват, че времето се разваля. Идва буря, Джордж.

Навън вече се беше смрачило и тъмни облаци висяха от небето като невероятно грозни коледни играчки. Подухваше слаб ветрец. Момичето се сгуши в ъгъла и изведнъж млъкна. Чуваше се единствено тихото жужене на климатичната инсталация.

— Колко често се разразяват гръмотевични бури в пустините Боб?

— Различно. В някои пустини има изразена сезонност, други не получават валеж в продължение на години.

— Но в долината течеше река! Как е възможно?

— Това е прецедент в нашата наука, Джордж. Пустинните почви са много богати на соли, тъй като изпарението винаги превишава валежите. Ето защо там виреят само сухоустойчиви храсти.

— Значи някой докарва водата там, нали? — каза Джордж и оглушителна гръмотевица удави последните му думи.

Джордж погледна масата. Водата в чашатa се тресеше. Момичето беше пребледняло като платно.

— Нимбус… — изрече едва чуто тя.

Джордж я погледна учудено.

— Какво каза? — попита изненадано той.

— Нимбус идва. Ще ни убие. — проплака тя. — Не трябваше да идваш тук чужденецо.

— Кажи ми какъв е този Нимбус? Ако ми го опишеш, ще знам как да се боря с него. — Джордж се ядоса. — Хайде, говори, мръснице!

Тя го изгледа с насмешка.

— Искаш да се бориш с Нимбус? Тогава излез и се бий. Той вече е тук. Сигурно си сляп щом не го виждаш.

Джордж се плесна по челото.

— Пустинен дъжд. Река. Как може да съм толкова тъп! Невероятно. Нимбус е облак! Не мога да повярвам. — думите му заглъхнаха в оглушителния гръм. Корабът се затресе.

— Компютър, зареди йонните ракети. — изкрещя Джордж. — Мисля да поизпека този облак. Дано не е твърде жилав.

Лудостта избухна в главата му като огромен празничен фойерверк. В мозъка му се зародиха цял куп налудни идеи, които се разбушуваха и напираха да излязат като развалена риба от консервна кутия. Погледът му помътня.

Навън бурята вилнееше с пълна сила. Светкавиците раздираха небето сякаш искаха да го превърнат в огромна гирлянда. Тонове вода се изсипваха върху кораба в стремежа си да го удавят. Тогава от кораба се изстреляха първите йонни ракети и разцепиха тъмнината. Последваха още няколко. Корабът се разтресе от огромното усилие и се наклони на една страна. Носът и една трета от корпуса му бяха заринати под пясъка.

— Умри! Умри, блатно чудовище! — хилеше се Джордж. — Аз съм вълшебникът от Оз. Принцът на мрака!

Момичето беше припаднало от страх. Лежеше проснато до стената и Джордж танцуваше около нея. Беше толкова весело!