Кит Далтон - Законът на Морган

— Вие сте шефът — прекъсна го момчето бързо. — Вие давате заповедите. Нареждате ми да убия Холидей и аз ще го направя.

— Ще ни трябва добър кон.

Сега, десет часа по-късно, Морган мислеше, излегнат в одеялата, когато все пак трябваше да спи. Мамка му! Каквото ще става, ще става. Трябваше да погледне от хубавата страна, ако въобще имаше такава. Може пък момчето да се справи добре, а пък ако не се справи, няма значение. Трябваше само да изчака и да види.

След малко се унесе и заспа дълбоко и спа така, докато не го лъхна миризмата на прясно кафе и цвърчащо месо. Отвори очи и се огледа. Тъкмо се развиделяваше и светлината едва проникваше през мъглата, която се стелеше по земята. Беше дяволски студено. Усети слаба воня на рис, но явно животното само бе минало покрай тях, без да реши да направи нещо. Не беше направил и най-малкото движение, но младежът веднага усети, че е буден. Шибанякът като че ли имаше очи на гърба си. Стоеше приклекнал до огъня и държеше тиган, в който месото се пържеше.

— Всичко е готово — каза то.

— Добре. — Морган започна да се отвива от одеялата. — Гледай месото да не изгори.

След това хвърли ризата си, взе конете и ги поведе при поточето, за да се напият. Изми лицето си с леденостудената вода, след това намокри врата и гърба си. Птичките тъкмо се събуждаха и започваха да посрещат с песен новия ден. Поведе конете обратно нагоре по склона и ги върза да пасат.

Момчето започна да слага парчетата месо, измъкна малко боб и сухари. Когато започна да му сипва кафе в чашата, Морган за малко не я изпусна, толкова горещо беше то. Месото беше леко възсурово, а кафето — гъсто и черно, точно както ги обичаше.

— До обяд трябва да стигнем разклонението на Клиъруотър. Знаеш ли пътя?

Момчето поклати глава.

През нощта беше поваляло малко и сега тревата стоеше мокра. Морган седна на седлото си, момчето го последва.

— Ще се движим по реката, докато стигнем до Левистон. А след това не знам. Може да се поразходим тук-там и да послушаме какво си говорят. Ще пийнем бира, ще си намерим място за през нощта.

Тикнор се намеси сериозно.

— Добре. Но нямам намерение да пия бира.

— Защо не? Да не би да си слушал глупостите на генерал Хауърд?

— Не, сър. Проблемът е, че бирата ме кара да дивея.

— Добре, не искам да ти се случва такова нещо. Както ти казах, тръгнали сме на оглед. Интересуваме се от нова стока. Може и да купуваме, може и да не купуваме. Това е всичко, което можеш да кажеш, ако се разделим някъде и някой започне да ти задава въпроси.

— Мислите, че ще започнат да ни подозират? Хората на Холидей?

— Не е задължително да са хората на Холидей. Грешният отговор може обаче да помогне на хората, които работят за него, които го подкрепят. Стига си зяпал какво има в месото, ами започвай да го ядеш.

След като закусиха, Тикнор се зае с тигана. Отиде до потока и започна да го мие с гъба и малко пясък. Това му отне доста време, но все пак не можеше да го пришпорва през цялото време.

— Мистър Морган — каза то, като се върна, — става дума за тези разбойници, които се преобличат като индианци. Те са застреляли малкото момиче до Левитон. Как могат да направят нещо подобно?

— За лошите хора това е толкова лесно, колкото и да гръмнат бясно куче.

Тикнор подсуши тигана, след което го прибра с останалите неща в чантата. Вече нямаха работа тук, трябваше веднага да тръгват.

— Няма да имам нищо против да ги убия — каза неочаквано момчето. — Те трябва да си платят за това.

Морган преметна седлото на гърба на коня си и започна да го пристяга.

— Прав си, но се съмнявам, че те ще искат. Справедливостта е не само сляпа, тя трудно чува и е куца.

Момчето също започна да стяга коня си.

— Не мога да повярвам на това, мистър Морган.

Морган реши да не му дава пример с майка му.

— Вярвай си в каквото искаш. Хайде да тръгваме, че имаме много път.

Успяха да изминат доста път. След малко слънцето изгря и разпръсна мъглата. Нямаше никакви пътечки или пътища, но Морган познаваше добре района и водеше уверено напред. Повечето време се спускаха по хълмове. Пресякоха няколко големи ливади, покрити с цветя, преминаха и през няколко дълбоки клисури и стигнаха до реката към три часа. Там поспряха да починат малко, напоиха конете и хапнаха малко сухари със студено кафе. След това се качиха отново на конете си и започнаха да се движат на запад покрай реката по стария път, направен преди тридесет години. Но това не беше точно като следване на реката в равния Канзас. Понякога пътят се изкачваше толкова нависоко, че реката им избягваше от погледа, а понякога наближаваха прекалено близо. Както и да се виеше този път, това беше най-бързият начин да се стигне до Левитон от Спейд Бит. Можеха да спестят време, ако пресечаха пълноводната и бързотечаща река, но на никого не му се рискуваше. Така че трябваше да се придържат и да се движат покрай всичките завои и хълмове, за да успеят да стигнат до северната част на града.