Кит Далтон - Законът на Морган

В Левистон винаги можеше да се разхожда бавно и където си пожелае по всяко време на денонощието, нещо, което в друг град не можеше да си позволи. Никой не го притесняваше. Законът, притежателите на модни салони и публични домове бяха в тясна връзка и ако искаш да направиш нещо, не трябва да го правиш на улицата.

Йънг Тикнор зяпаше курвите и Морган се запита дали пък не си мислеше за майка си, била също някога курва.

— Какво каза? — обърна се младежът към него.

— Първо ще оставим някъде конете, това ти казах. След това ще си потърсим и стая.

Знаеше, че стаята и място за конете в конюшня ще му струва доста соленичко. Левистон си беше град, в който всичко струваше скъпо и там или плащаш, или само гледаш.

— След това ще отида някъде да изпия три-четири кани добра бира от Сан франциско.

По пътя си към конюшните минаха покрай тухлената сграда, в която се разполагаше вестникът „Градски и местни новини“. Морган си помисли за тази Лаура Йодър. Все още не си беше променил мнението за нея. Смяташе, че е на около четиридесет години, с дълъг нос, косата й опъната силно назад. Точно такива обаче не беше зървал въобще тук. Сигурно е имала някаква много добра причина, заради която е решила да рискува мястото си. Залагаше десет към едно, че се заяждаше така с лошите хора, че те й отговаряха на въпросите само за да се отърват от нея.

След като оставиха конете, намериха стая в един пансион. Лошото беше, че имаше само едно легло и Морган веднага съобщи на Тикнор, че ще му се наложи да спи на пода.

— Няма значение — отвърна му момчето. — Един път нямаше къде да спя, затова се свих в един клозет, защото пожар в сградата беше пощадил само него. Клозетът обаче не беше толкова лош, защото беше стар и сух, а друг път…

— Добре, добре — прекъсна го Морган. — Можеш да спиш на леглото, но си лягаш и не мърдаш. Да не си ритнал или започнал да се въртиш. А сега ме слушай какво ще ти кажа. Става дума за тези глупости за Холидей… Това е град, където има голяма власт и поддръжка, затова може да се окаже и тук. Той е притежател на вестник. Така че ако е тук, хич не си и мисли да го убиваш. Убиеш ли го, след пет минути ще увиснеш на бесилото, ако преди това не те убия аз.

— Чух какво казахте — отвърна му бодро момчето.

— Добре — кимна Морган. — Хайде да слизаме долу и ако искаш, можеш да ме погледаш как пия бира. След това ще се повъртим из града, ще наобиколим някой бардак. Знам едно местенце, което е доста добро, видях те, че зяпаш жените. Какво ще кажеш, а?

— Мисля, че ще ми хареса.

— Говориш така, сякаш никога не си бил с жена.

— Грешите, мистър Морган. Бил съм със стотици.

Морган се усмихна лукаво:

— Това е май повече от тези, с които аз съм бил. Хайде да тръгваме, че съм жаден.

Още едва минаваше един следобед, но във всички салони кипеше оживление. Първото местенце, в което се отбиха, беше пълно, но спокойно и това се дължеше най-вече на едър брадат мъж със запасан нож на кръста, който седеше на висок стол. Нямаше никаква музика, никакви момичета или маси за хазарт, това си беше заведение само за пиячка. Веднага се насочиха и седнаха на бара, където Морган поръча три халби бира. Едната я сложи пред момчето, защото в заведение като това мъж, който не пие, лесно може да предизвика смеха на другите, а то не искаше това да се случи. Нямаше да е най-умното нещо някой да си позволи да се присмее на момчето, но никой не знаеше за него нищо, така че можеше да стане и тази грешка. След половин час вече беше пресушил и трите бири и започна да се чувства доста по-добре.

— Най-добре е вече да се махаме оттук — обърна се след това към момчето. — Тук след малко ще се изсипят всички миньори.

Когато излизаха, някакъв мъж, когото Морган не познаваше, го тупна приятелски по рамото и попита високо как вървят работите му.

— Ти си Морган, нали? И не ме помниш? Ами аз съм Хенри Латимър. Ти беше в моя доброволчески отряд, преди да се решиш да се прехвърлиш като скаут при генерала. Какво ще кажеш да ударим по една бира за хубавото старо време, а?

— По — късно може би — отвърна му Морган. — Сега имам малко работа, която не търпи отлагане.

— Късмет — отвърна му Латимър. — Казаха ми, че имаш доста напредък в бизнеса с коне — Латимър се усмихна, но очите му го гледаха сърдито.

Морган не беше доволен от факта, че го разпознаха толкова бързо. Проклятие, та той не беше чак толкова чест посетител на този скапан град. Беше скаут при генерал Хауърд преди десет години, но това вече трябваше да се е забравило отдавна. А може би си беше просто късмет. Светът е малък, искаше му се да вярва, че беше случайност. Но по-добре щеше да е да обикаля наоколо, без никой да го разпознае.