Кит Далтон - Законът на Морган

Оставаше им още малко път, когато започна да се свечерява. На небето започнаха да надвисват големи черни облаци, което беше знак за дъжд, и то здрав дъжд. Измина известно време, докато успеят да намерят някаква козирка, за да се скрит под нея и да им бъде като подслон. Тъкмо събраха съчки за огън и дъждът започна, за техен късмет — без силен вятър. Поносимо беше даже и когато се появи вятър, но започна да става студено, ужасно студено. Напалиха бързо огъня и застанаха до него, за да се стоплят малко, покрай скалата минаваше поточе, което щеше да утолява жаждата им.

Морган се зае с готвенето с гръб към дъжда. Нямаше нищо по-гадно на света от това да слушаш как месото цвърчи на метър от водата. Дъждът падаше студен, режещ и като че ли никога нямаше да спре. Момчето си беше донесло малък пакет с кафява захар и когато кафето стана, започна да пуска бучките една след друга. Морган имаше чувството, че смята да пие гореща меласа. Винаги се чудеше на хората, които разваляха хубавото черно кафе със захар.

— Мистър Морган — започна момчето, — помните ли какво ви казах за това да убия Дрик Холидей?

— Мислех си, че това е просто за поддържане на разговора — отвърна му той.

— Не, сериозно ви говорех. Така ще бъде предотвратена индианската война, преди още да е започнала. Вие сам казахте, че той е мозъкът на всичко това. Ако умре, всичко ще пропадне.

— Без съмнение, но не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога да го направя. С пушка съм почти толкова добър, колкото и с револвера си.

— Не исках да кажа, че не можеш да го убиеш, което той заслужава, а че не можеш да го направиш. Генерал Хауърд няма да хареса това. Забрави ли, че работим за него? Ако си, тогава го запечатай в главата си. Хайде, почисти и да лягаме да спим.

След тези думи се изправи и провери конете внимателно. Момчето не каза повече нищо за убийството на Холидей, но той знаеше, че то мисли по въпроса. След като прибра чиниите и тигана, то седна до огъня и започна да почиства колта си. Завит до брадичката в одеялата си, Морган го наблюдаваше през наполовина спуснатите си клепачи. От време на време то го вдигаше и поглеждаше през цевта — без съмнение от другата страна виждаше Холидей. Щеше да е най-глупавото нещо, ако сам се напъха и гръмне Холидей. Властните му приятели може би нямаше да искат да се съгласят с военни му план, но щяха да направят невъзможното, за да открият кой го е убил. Момчето щеше да бъде линчувано заради него, а той заради генерала. Всеки човек на закона можеше да направи това. Даже и да успееха да докажат нещо, щеше да е много тъжно за генерала да го подозират за това.

Морган знаеше, че трябва отново да си поговори с момчето, за да му набие някои неща в дебелата тиква. Най-вече това, че ако убие Холидей, и двамата ще увиснат на бесилото.

Когато започна да се унася, момчето все още седеше до огъня и се занимаваше с револвера.

На другия ден преди обяд стигнаха в Левистон.

Левистон беше град, който се разпростираше по дължината на една главна улица, затворен от двете страни от планините. Тук Клиъруотър се вливаше в Змийската река, която продължаваше да се вие нататък към Вашингтон. Левистон наричаха единственото пристанище на Айдахо. Големи параходи идваха през Колумбия нагоре по реката и стигаха чак до града. Морган винаги си мислеше, че е странно да вижда кораби толкова далече от океана. Корабите носеха със себе си шумни моряци и големи проблеми. Покрай тези параходи и добрата търговия градът беше придобил репутацията на град, в който не се спазваха много-много законите.

Прекосиха моста над северната част на града. Тук беше топло, особено в сравнение с мразовитите ветрове, които духаха в планината. По склоновете се издигаха високи борове. Този град беше работещ, там се вадеше руда, обработваше се дървен материал и никой не им обръщаше внимание.

Морган харесваше този град, и то не заради това, че доста често идваше насам. Когато имаше достатъчно пари и време, се запътваше не къде да е, а към Сан франциско. Тъй като не си падаше много по пиенето, във Франциско наобикаляше многото публични домове. Левистон не беше по-добър в това отношение, но все пак и тук всичко беше повече от нормалното. Публичните домове нямаха край: Моряците, винаги фрашкани с пари, трябваше да бъдат обслужвани; същото се отнасяше и за дърварите, миньорите и каубоите от фермите. Тези публични домове бяха отворени денонощно.

Всичките тези проститутки и курви радваха Морган.