Кит Далтон - Законът на Морган

— Време е за още бира — каза то на Тикнор.

Когато минаваха покрай вестника, пред входната врата стояха мъж и жена. Морган успя да познае мъжа, слаб, на средна възраст, казваше се Симон Дарси Нил, редакторът на „Градски и местни новини“. През войната Нийл беше капитан от доброволческите отряди. Нийл също го загледа повече от необходимото, но явно не беше много сигурен в това, дали го познава. Знаеше само, че никога не беше говорил с този човек преди.

Жената до него беше красива, но лицето й имаше някаква каменна красота. Не можеше да определи на колко години е, може би не бе чак толкова млада, колкото изглеждаше. Сигурно някъде около тридесет и пет. Имаше червеникавокестенява коса и беше с няколко инча по-висока от него, около метър и седемдесет и осем. Можеше да бъде и негова съпруга, но усетът му подсказа, че не е така, защото просто не си подхождаха. На-вероятно беше да е съпруга на някой голям местен бизнесмен. През главата му мина една-единствена мисъл за нея: с какво огромно удоволствие би я изчукал, ако му падне. Но това си беше просто желание, нямаше да му се отдаде тази възможност.

Влязоха в някакво заведение точно до общината и след пет минути след тях влезе и жената. Това място имаше славата на посещавано от адвокати, политици и бизнесмени. Беше значително по-тихо и пиенето струваше по-скъпо. Те избраха една маса и седнаха, когато тя влече. Всички мъже се обърнаха и се загледаха по нея, но тя се отправи към двамата.

— Името ми е Лаура Йодър — каза тя. — Репортер съм в местния вестник. Може ли да седна при вас?

Морган веднага скочи и дръпна вежливо стола.

— Какво да ви поръчам, мис Йодър? — Жената пред него въобще не пасваше с представата, която си беше изградил за нея.

— Вие сте Лий Морган, нали? — продължи тя, след като се настани удобно, — Мистър Нийл веднага ви разпозна. Минахте преди няколко минути покрай нас.

Морган все още стоеше изправен.

— Искате ли нещо да пиене? — Трябваха му минута-две, за да помисли какво да прави по-нататък.

— Малка чаша бира.

Морган се върна с бирата, сложи я пред нея и седна. През цялото време Тикнор не можеше да откъсне очи от нея. Чудеше се, че може да я наблюдава тук, от толкова близо, и това засега му стигаше.

— Казвайте — започна Морган.

Лаура измъкна бележник с кожена подвързия от единия джоб на палтото си.

— Мистър Нийл казва, че вие сте работили като шеф на разузнавачите на генерал Хауърд през войната с нез перс. Ако това е така, бих искала да знам какво мислите за неотдавнашните нападения върху бели от индианците. Не знам дали сте осведомен, но вече бяха написаниняколко репортажа за това. Мислите ли, че такива инциденти биха довели до недоволства, подобни на тези през 1877?

Морган я погледна безизразно.

— Там, където живея, не се е случвало нищо подобно.

— Не това беше въпросът, мистър Морган.

Морган знаеше, че трябва да е внимателен. Това заведение беше доста по-тихо от обикновените и някой от присъстващите можеше да се опитва да подочуе нещо от разговора им.

— Ако тези атаки продължат, може и да възникне индианска война. Няма да трябва много, за да се започне.

Мислеше си, че с това би я накарал да приключи, но тя явно не се предаваше лесно.

— Ако все пак избухне война, пак ли ще ви накарат да сложите униформата на скаут, а? През последната война бяхте доста известен.

— Скаутите не носят униформи, мис Йодър. Но отговорът на въпроса ви е, че не знам. Война все още няма и като всеки друг ще изчакам, за да видя какво ще стане по-нататък.

Йодър като че ли вече започваше да показва признаци на безпокойство.

— Доста неопределен отговор, мистър Морган.

Проклятие! Усети, че миришеше хубаво, и членът му веднага започна да се втвърдява.

— Съжалявам, че не мога да бъда по-точен, мис Йодър. Всичко, което смея да кажа, е, че ако се наложи, отново ще поема задълженията си. А сега трябва да тръгвам.

— Така ли? — Лаура също се изправи. — Имам и нещо друго, което бих искала да ви попитам.

— Сега точно нямам много време. — Морган се запъти към вратата, а Тикнор заситни бързо до него. Когато излязоха, Тикнор се обърна и веднага рече.

— Тя идва след нас. Май смята да дойде до следващото място, към което ще се запътим. Бих желал да ни следва заради мен.

Морган се усмихна кисело.

— Сега няма къде да ни следва, защото възнамерявам да се прибера в стаята, за да си почина. Най-добре ще е и ти да направиш същото, не бих искал да започне и теб да разпитва.