Кит Далтон - Законът на Морган

Сестрата на рецепцията погледна в книгата и им отвърна, че генералът е в стая 37.

— Но сега не можете да се качите горе, защото лекарят е там. Ще се наложи да изчакате.

— А с него имаше ли един едър ирландец?

— Той е друго. Генералът помоли той да бъде при него.

— Тогава защо да не можем и ние да се качим? Аз съм синът му, а това е неговият внук. Казвам се Морган, а той — Тик.

Сестрата му се усмихне леко.

— Не мисля, че ви вярвам. Но които и да сте, трябва да изчакате. Аз ще проверя и ще ви кажа кога да се качите.

Седнаха на една пейка и зачакаха. За известно време момчето мълчеше, след това се обади.

— Хората на Холидей направиха това.

— Да, те бяха.

— Не смятам да стоя със скръстени ръце.

— Мисля, че това е доста добра идея. Ще дойда с теб, но първо искам да разбера как е генералът.

— Не бих искал да чакам дълго. Ако се наложи да чакаме дълго, аз тръгвам.

Не се наложи да чакат.

Втурнаха се в стаята, но генералът беше изпаднал в безсъзнание и не можеха да направят нищо. Тъкмо се обръщаха към вратата, когато Гибонс се обади:

— Къде ще ходите?

— Теб какво те интересува? — Морган не беше доволен от това, че генералът е в несвяст, и сега беше доста раздразнен.

— Изглеждате така, сякаш сте решили да направите нещо много важно. Тръгвате след Холидей, нали?

Морган кимна:

— Точно така.

Гибонс се изправи.

— Ще дойда с вас. Ще съм ви от полза. След това, което каза дъщеря му, огънят и така нататък, мисля, че дните на Холидей са преброени. Ще е добре да увисне на въжето, но за това трябва повече хора.

— Ако ще идваш, тръгвай. — На Морган не му се слушаше повече.

Излязоха и се качиха в двуколката. Гибонс взе юздите.

— Мисля, че вече всички ще говорят за Холидей като за ужасен човек — започна той. — Начинът, по който това момиче извика накрая… всичко изглеждаше съвсем истинско. Как може момиче като нея да съчини такива неща и да ги каже пред толкова много народ?

Мелани можеше, помисли си Морган.

— Този Морган е вече минало, той е отчаян и обезверен.

Морган накара Гибонс да спре две сгради преди сградата, в която се намираше Партията на Айдахо. Вече се стъмваше, а от сградата се носеше силна военна музика.

Колкото повече се приближаваха, толкова музиката се усилваше, след това се чуха и други звуци. Чуваше се смях, мъже тропаха по пода. Гибонс посочи с пушката.

— За какво ли празнува Холидей? За това, че дъщеря му е иъртва, а генералът е на косъм.

— Съмнявам се да е празнуване — отвърна му Морган.

Повечето от стъклата бяха счупени. На земята лежеше стьпкана голяма картина на Холидей. Звездата му наистина започваше да залязва.

Вратата пред стълбите не се охраняваше от никого, явно той не ги очакваше. Тръгнаха нагоре по стълбите, водени по музиката. Тя беше толкова силна, че можеше да събуди и мъртвите. Това означаваше, че явно Морган го няма, а неговите хора са решили за последно да си погуляят, защото вече изворът на пари пресъхваше. Морган се заслуша внимателно, но не можа да долови нито един женски глас. Ако горе бяха само мъже, това значеше истински неприятности. Стигнаха до вратата, която беше наполовина отворена. Първи влезе Гибонс, а след него се вмъкнаха Морган и Тик. Холидей стоеше зад една маса, пред себе си имаше чаша и пълна бутилка. От едната му страна стоеше Нийл, толкова пиян, че едвам гледаше. Шест груби мъже, които явно бяха стрелци, танцувала около дебелия мъж, който Морган беше забелязал на срещата. Те въртяха дебелака наляво-надясно. Лицето му беше почервеняло от уискито и раздразнението.

Холидей ги забеляза и веднага скочи с рев, който се оказа доста по-силен от музиката.

— Морган! Морган! Най-после дойде, но си водиш и приягели! Ти знаеш какво направи днес, нали, копеле?

Дебелакът се отскубна от мъчителите си и спря музиката. Изведнъж стана невероятно тихо, той се опита да каже нещо, но последвалото изръмжаване от страна на Холидей го накара да млъкне.

Холидей тръгна към тях. Морган си мислеше, че ще се опита да избяга или да се прикрие, но той явно беше много пиян или ядосан, защото се приближаваше към тях. В ръцете си държеше колт, а шестимата стрелци носеха по два револвера: един в кобура и един, запасан в панталоните. Никой нямаше карабина или пушка.

— Ти започна всичко — отвърна му тихо той. — Сега вече всичко свърши.

— Не още! — извика Холидей. — Доведохте дъщеря ми, за да хвърли толкова низки лъжи право в лицето ми. Никога не съм убивал майка й, никога не съм я изнасилвал. Заплашвах я с лудница, защото си беше луда. Пратих я при брат ми, за да се грижи и я наглежда, защото аз нямах много време. И тогава се нови ти, гадино. Ти разби движение, което щеше да превърне този район в най-хубавия щат в Америка. Кой си ти? За какъв се мислиш? Фермер, най-обикновен фермер, който се занимава с отглеждането на коне. Как посмя да се опълчиш срещу мен? Излъга дъщеря ми и накара да наговори всичките тези лъжи, за да очерни името ми, луда кучка.