Кит Далтон - Законът на Морган

Морган си мислеше, че генералът трябваше вече да спира с това, когато някой изкрещя:

— Пожар!

Изкрещя жена, след това още една и изведнъж цялата тълпа изпадна в паника. Едната стена на сградата гореше и старото, изсъхнало дърво бързо поддаваше. Всички се насочиха към вратите, мъже викаха, жени пищяха. От бързината някои от предните паднаха и мигом бяха отъпкани от стотиците крака. Морган сви ръце и извика колкото глас има:

— Можете да излезете през задната врата. Ще отворя.

Огънят бързо стигна покрива и езиците запълзяха над главите им. Морган изтича до вратата и видя единия от охраната да се опитва да смъкне резето, но то беше заяло. Опитаха заедно, но нямаше никакъв ефект.

— Спасявай се! — изкрещя той, след това изтича на подиума. Мелани все още беше там и гледаше горящия покрив, като пукаше пръсти и мърдаше устни, без обаче да издаде и звук. Хейгърмен се беше изгубил някъде сред ужасената тълпа. Момчето беше съборено на земята от хора, които бяха объркали посоката за изхода, и тъкмо се надигаше.

— Изкарай я оттук — изкрещя към него и я посочи с пръст.

Момчето веднага я сграбчи, но тя започна да се съпротивлява. Покривът над подиума гореше силно и всеки момент щеше да падне. Тя избута Тик настрани и покри с ръце лицето си. От покрива се отдели горяща факла и падна вървху главата й. Тя се строполи, обляна цялата в кръв. Той я сграбчи. Все още чувстваше сърцето й да тупа. Подаде я на момчето и му нареди да я изнесе.

Половината от тълпата вече се беше измъкнала навън. В края все още някои викаха и се опитваха да се придвижат по-бързо до изхода. На земята лежаха в безсъзнание или мъртви доста тела. Чу се звън от пожарната команда, след това задната врата се отвори и един от пожарникарите изкрещя:

— Насам. Можете да излизате оттук.

Хората най-отзад веднага се затичаха към другия изход. Някои падаха, но не всички се изправяха. Морган забеляза генерала да пада на пода, дрехите му горяха. Гибонс веднага го сграбчи през рамо и го понесе към изхода. Тик изнасяше на ръце Мелани.

Морган се измъкна точно навреме, преди покривът да се срути с трясък зад него. Единият от пожарникарите се обърна към друг:

— Няма смисъл. Остави да изгори всичко.

Морган сграбчи единия от пожарникарите с такава сила, че онзи се намръщи.

— Какво беше станало с вратата? Не можах да я отворя.

— Беше притисната с една кола. Ей я там — пожарникарят махна с ръка. — Пълна е с камъни. Четирима едва успяхме да я поместим.

Морган остави пожарникаря на мира и се запъти към генерала, който седеше отпуснат на една стена. И двете му ръце бяха потопени във вода. Гибонс мокреше кърпа и бършеше лицето му с нея.

Морган приклекна до него.

— Как е той?

— Доста зле. Много е стар вече. — Изправи се.

— Къде са момчето и Мелани? Гибонс го погледна.

— Не знам и не ми пука. Има ли някъде лекар. Ако намериш, прати го насам. Трябва да закараме генерала в болница.

Появиха се три санитарни коли. Едната от тях беше само наполовина пълна, но водачът тъкмо смяташе да тръгва. Морган му извика да изчака, но той явно бързаше. Иззад ъгъла се появи и Гибонс, влачейки през рамо генерала.

— Сложете го в следващата кола — каза коларят. Преди още да е мигнал, и Гибонс измъкна револвера.

— Само да потеглиш, и ще ти пръсна главата. — Той сложи внимателно генерала, качи се и той, вратите се затвориха и колата потегли.

Морган извика един друг колар, по-възрастен, и го попита дали е виждал едно момче, цялото облечено в черно. Трябваше да носи едно момиче.

— Колата вече ги откара. Момичето ми изглеждаше мъртво. Съжалявам, ако ви е позната.

Мъжът обясни как да стигне до болницата. Той се метна на кабриолета и след пет минути беше там. Беше препълнена с изгорени, някои от тях викаха, други все още бяха в несвяст, но генералът не беше там.

Забързана сестра се опита да го заобиколи, но той застана на пътя й. Попита за момчето и момичето.

— Когато я докараха, тя вече беше мъртва. Сега е в моргата. — Тя мина покрай него, след това приклекна до изпаднал в безсъзнание мъж. Запъти се към рецепцията, за да попита къде е настанен генералът. Там видя момчето, отпуснато на един стол.

— Чаках те — каза то беззвучно. — Мелани е мъртва. Умря по пътя насам. Както и да е, мъртва е.

— Знам. — Момчето приемаше смъртта й тежко. Морган не искаше да говори повече за нея. — Къде е генералът?

— В някоя стая предполагам. Не знам къде е.

— Хайде, ела. Трябва да го намерим.