Кит Далтон - Законът на Морган

— Мистър Хейгърмен идва тук около обяд. Ако искате, можете да дойдете тогава, за да се запознаете с него.

— Днес генералът изглеждаше по-добре.

Всъщност не му харесваше идеята да седи в една стая с този Гибонс, и то при толкова хубав ден. Слънцето грееше, птички пееха, навсякъде кипеше живот. Поразходиха се за известно време, но след това се прибраха в стаята. Морган реши да си купи нови панталони и риза, а също така и за момчето. Но то искаше дрехите му да са черни, както и шапката, за да е в тон с тях. Морган не каза нищо, но ги купи. Когато се облече, вече напълно приличаше на стрелец, но на показен стрелец от Дивия Запад. Никой истински стрелец не се обличаше по този начин. Хикок приличаше на дребен комарджия, Джон Хардин — на адвокат, какъвто си и беше, когато не убиваше хора. Но Морган не каза нищо.

Така мина петъкът.

В събота всичко все още беше спокойно. Когато отидоха да посетят генерала, откриха Мелани да чете вестник, а Гибонс зяпаше модни списания. Това само по себе си беше смешно, но студеният поглед на телохранителя ги предупреждаваше да не се смеят. Мелани им каза, че генералът е в спалнята и работи върху речта си.

— Искате ли да му кажа, че сте тук?

— Не го притеснявай, няма да се бавим много. — Беше гладен и си помисли, че може да прескочи до ресторанта да хапне. Обърна се към момчето: — Ти остани.

А защо не можеш да останеш и ти? — попита го момичето.

— Ще отида да проверя конете — излъга той.

В заведението си поръча бира и сандвич. Беше отегчен, отегчен и раздразнен. Свърши бирата си и се върна в стаята. След малко пристигна и момчето.

— Този Гибонс все ме зяпа. Попита ме дали някой не е умрял в семейството ми. Мисля си, че е заради черните дрехи. Наложи се да се махна по най-бързия начин, преди да се е случило нещо. Мелани нямаше да остане доволна, а и можеше да пострада.

И в съботата не се случи нищо интересно.

В неделя отидоха при генерала часове преди събирането. Това беше големият му ден и не трябваше нищо да попречи. Засега всичко вървеше нормално, Нямаше никакви шпиони, нито полиция, никакви репортери. По пътя към сградата за събиране някой можеше да го застреля. Някой снайперист можеше да направи това доста добре от някой прозорец или покрив. Тогава нито Гибонс, нито хората му щяха да са от някаква полза.

Но когато му предложиха да се придвижи в закрита кола, той се озъби.

— Глупости! Мислите, че ще ме убият пред очите на толкова много репортери?

— Холидей може да не го е грижа за репортерите — обади се Морган.

— Няма да го направя. Това е последната ми дума. Стига вече за това, имам да мисля за много по-важни неща.

Морган не искаше да се предаде така лесно.

— А какво ще кажете, ако яздим покрай вас на коне. Не като бодигарди, а нещо като ескорт.

Генералът го погледна.

— Още по-голяма глупост. Казвам ти да се откажеш от това. Това е заповед, сержант Морган.

В два часа тръгнаха към сградата. Генералът — на файтона си, а след тях се люшкаха в кабриолета Морган, Тик-нор и Мелани. Денят беше хубав, топъл и слънчев. В неделя следобед улиците на града винаги бяха тихи.

Морган наблюдаваше сградите от едната страна, а момчето — от другата, всеки стиснал в ръце пушката си. Мелани мълчеше. Една жена от съседния до хотела магазин й беше донесла нови дрехи, беше се изкъпала и изглеждаше много по-съблазнителна отколкото по-рано. Момчето трудно откъсваше очи от нея.

Пристигнаха четвърт час преди началото. Големите двойни врати все още не бяха отворени и Гибонс нареди на единия от хората си да ги отвори. Отстрани бяха наредени дълги маси, на които имаше големи баки със студена лимонада.

Някакъв старец с чаша в ръка се провикна:

— Къде е безплатната бира, генерале?

— Опитайте с лимонада — отвърна той. — Човек се чувства по-добре от нея.

Това предизвика смях сред тълпата пред вратите. От двете улици се стичаха още хора, повечето от които жени. Май генералът все пак щеше да събере около петстотин човека. Морган забеляза, че някои го гледаха присмехулно, но у други личеше истинско любопитство.

Когато от кабриолета се показа и Мелани, между тълпата се разнесе шепот. Тези, които я познаваха, започнаха да си говорят, а тези, които не я познаваха, научиха от тях. Тя носеше малка Библия, облечена с червена кожа, и това предизвика още повече шум, отколкото самото й появяване. Морган се зачуди какво ли възнамерява да прави с тази Библия. Пуснаха хората да влизат и Морган се мушна сред тях. Запъти се към задните врати, чудейки се дали ги бяха отковали. Гибонс беше дал заповед, но не-винаги заповедите се изпълняваха. За негов късмет сега напречните дъски ги нямаше, имаше направено резе и той го изпробва. Вратата се отваряше лесно, а на задната улица нямаше никой.