Кит Далтон - Законът на Морган

Вече нямаше какво да правят тук, сега трябваше да се молят реката да се напълни още, за да не може да се премине известно време. Върна се при другите и така продължиха да яздят още пет мили, след това Мелани се прехвърли на коня на Тикнор.

Морган се засмя. Момчето явно харесваше нейната близост. Така изминаха двадесет мили от града, преди да слязат и да оставят конете да починат малко. Въпреки проливния дъжд конете пиха вода от локвите покрай пътя, а и те се напиха. Морган знаеше, че когато човек усеща, че краят му е близо, ожаднява бързо. Смешното беше обаче, че под такъв проливен дъжд пиеха вода, сякаш бяха в пустинята.

След това той попита момичето добре ли се чувства и остана доволен от положителния й отговор.

— Ще се наложи да продължим да яздим цялата нощ. Колкото повече мили изминем, толкова по-голяма преднина ще имаме пред преследвачите.

Все още треперейки от студ, тя се опита да се пошегува:

— Май доста си бил преследван.

— Случвало ми се е — кимна той. — И мисля, че ще се справим. След като се развидели, ще намерим място, където да починем малко, може и да поспим няколко часа. Конете се справят чудесно, но и на тях ще им е необходима почивка.

Някъде около седем сутринта стигнаха до една изоставена ферма близо до пътя. Таванът на къщата беше пропаднал от единия край, но другата част все още беше там.

Зад къщата имаше малък обор, където можеха да настанят конете си. Назобиха ги добре, напоиха ги, след което ги вързаха да почиват. В къщата имаше едно голямо гнездо на стършели, нищо друго. Помпата в началото източи мръсна вода, но след това тя се избистри и на вкус ставаше за пиене. Нямаше огнище, но коминът беше там. Морган обаче им нареди да не се пали никакъв огън, защото даже и в такъв мрачен и дъждовен ден пушекът можеше да се забележи отдалече. Това може да доведе любопитни съседи, а още по-лошо — някой местен човек на закона, който щеше да има пълното основание да ги задържи до изясняване на нещата около тях.

Хапнаха студена храна, след което налягаха по пода, за да поспят. Преди да си легне, Морган излезе и дълго оглежда хоризонта с бинокъла си, за да се увери, че наблизо няма никой. Но в този дъжд трудно можеше да забележи нещо, затова се отказа. Легна си и се замисли, че вече минаваше седем и Боб тъкмо е вдигнал врявата или вече тича, за да съобщи на маршала. Знаеше, че ако се движеха така, можеха да успеят, но, както се изрази момичето, нямаше никаква гаранция за това. След малко заспа.

Три часа по-късно отново бяха на път, все още уморени и мокри. Някъде към два следобед дъждът спря и тримата се пооживиха. След малко се показа и слънцето и дрехите им започнаха да съхнат. Стигнаха до град на име Мак’кол и успяха да купят малко храна от един смесен магазин. Даже Морган се почувства спокоен и наруши правилото си, като реши да се отбият на чаша кафе и лека закуска в едно заведение в края на града.

Така дните си минаваха. Понякога валеше, но времето като цяло беше топло и приятно. Мелани, която в началото се беше наплашила до смърт, вече започваше да се съвзема. Приготвяше всяко тяхно ядене с лекота и всеки път Тикнор откриваше колко е вкусно всичко.

Необходими им бяха шест дни, за да стигнат до Боис. Когато се изкачиха на един хълм на две мили от града, го зърнаха. До нощта оставаха още няколко часа и Морган реши да изчакат там, защото беше по-безопасно.

— Когато влезем в града, ще спуснеш шапката ниско над очите — обърна се той към момичето. Тя веднага изпълни това и той кимна доволно. — Точно така. Мисля, че няма да имаме проблеми.

— Ще изглеждаш смешно, ако не носиш шапка — прекъсна го момчето. — Всеки носи шапка.

— Ще си мислят, че може да съм малко странен. А още утре сутринта ще си купя нова.

Когато влязоха в града, вече се беше стъмнило напълно. От един горчив спомен знаеше къде се намира хотел „Ратдръм“. Като млад беше дошъл В града и вечерта се напи здраво. Объркан и непознаващ все още града, той се намърда в хотела, леко тананикайки си, но след минута изхвърча от вратата, като за това му помогнаха трима здрави мъже, грижещи се за спокойствието на мормоните, които точно тогава имаха някакво събиране. Не беше негова вината, като си мислеше, че това е още едно местенце, където ще може да продължи да пие.

Боис се беше разраснал. Вече имаше гара, а и доста високи сгради, повече банки, църкви, публични домове и заведения, не като по-рано, когато наблизо все още имаше златотърсачи. По реката се мяркаха хора с лодки, ко ито явно спортуваха за отмора, а в другия край на града имаше стадион.