Кит Далтон - Законът на Морган

— Добре, да се махаме. — След тези думи тя се изправи и започна да се облича.

Морган я последва.

— Ей сега се връщам, само ще събудя момчето.

Тя се изсмя нервно.

— Май няма да е много доволен от това, като чувам как хърка.

Почука тихо на вратата и когато тя се отвори, пред очите му стоеше дулото на револвера му. Очите му го гледаха ясно, нямаше никакви прозявки, беше събуден напълно.

— Обличай се веднага. Мелани е в стаята ми и тръгваме веднага за Боис. После ще ти обясня какво стана. Хайде, бързо.

Той се върна в стаята си и след минута момчето вече беше при тях. Морган бързо му обясни как стоят нещата.

— Добре — кимна той накрая. — Но навън вали.

— Още по-добре — отвърна му Морган. — Тъкмо няма да срещнем никой по пътя си. Хайде, помогни ни да я увием в тези дрехи, трябва да я запазим колкото е възможно суха.

Сложи шапката си на главата й. Вдигна щората, изгаси лампата, а керосина сипа в две бирени бутилки, след което откъсна парче от чаршафа и сложи във всяко гърло по една ивица. Тикнор го наблюдава мълчаливо, но накрая не се стърпя.

— Какво правиш?

— На около десет мили южно оттук има мост над реката. След този дъжд реката ще придойде. Когато прекосим от другата страна, ще изгорим моста. Нито един човек няма да се опита да премине реката, след като е придошла. Маршалът може да получава пари от Боб, но не вярвам да иска да си даде живота за това.

Обърна се към Мелани.

— В колко часа ще те очаква в магазина?

— Точно в седем.

— А сега е два часът. Това ни дава преднина от пет часа. Ще се отдалечим оттук тихо, а след това ще галопираме. Ще яздиш зад мен, след това ще минеш зад Тикнор. По този начин конете няма да се изморяват от допълнителната тежест.

Когато минаваха покрай пункта, не се виждаше никаква светлина, не се чуваше нищо. Зад себе си Морган усещаше момичето да трепери. Чудеше си какво ли си мисли сега. Преди време е живяла в къща с всички удобства, а сега бягаше, за да спаси живота си. Колко странно беше всичко в човешкия живот.

Минаха доста път, но тъмнината и дъждът ги затрудняваха още повече. След като излязоха от града, Морган пришпори коня си в лек галоп. Страхуваше се, че в тъмнината конят можеше да се спъне и да ги събори на земята, а това можеше да доведе до по-големи неприятности. По никакъв начин не трябваше да контузват конете, иначе бяха загубени. А ако все пак някой от конете си счупеше крака, щяха да загубят време да се придвижват с товарния кон, щеше да се наложи да оставят храната, което означаваше да си търсят храна по пътя в някое селище. Това щеше да им коства време, а всяка загубена минута означаваше, че преследвачите се приближават по-близо до тях.

Хубавото беше, че нямаше телеграфна връзка между Грейнгвил и Боис. Обикновено телеграф имаше там, където имаше и железопътен път, а между тези два града нямаше такъв път, така че нямаше никакъв начин Боб да успее да телеграфира на Холидей, че дъщеря му е избягала. Морган се надяваше, че липсата на мост щеше да забави достатъчно маршала и хората му, но все пак не можеше да разчита само на това. Някъде по-надолу можеше да има брод. Не беше чувал за такъв, но това не означаваше, че няма. Но каквото и да забавеше маршала, за тях означаваше преднина.

Когато стигнаха до моста, реката отдолу вече ревеше с пълна сила. Като го преминаха, той нареди на двамата да продължат напред.

— Ще ви настигна.

Мокър до кости, изтича до моста и се огледа. Дъждът беше силен и по никакъв начин Морган нямаше да успее да запали дърветата отгоре. Спусна се внимателно под него, като гледаше да е предпазлив, за да не хлътне в реката. Под моста беше доста тъмно и той не виждаше, а само чуваше рева на реката. Като работеше опипом, разви одеялото. Част от него се беше намокрило, но бутилките и парцалите бяха сухи. Напои одеялото с керосин, след това го пъхна в една от кръстосаните подпори, които крепяха основата. Искаше да го сложи по-близо до центъра, но нямаше как.

Пресегна се и измъкна две кибритени клечки, които държеше винаги във вътрешния си джоб. Драсна едната в ботуша и за негов късмет тя се запали. Подържа я под единия край на одеялото, докато хване огънят. След като достигна до керосина, огънят мигом лумна, като разпръскваше на всички страни пламъци. Морган се изкачи обратно на брега и се спря, за да се увери, че го е запалил добре. Мина известно време, преди пламъците да започнат да пълзят по гредите, но постепенно огънят се усилваше, вече чуваше прашенето на гоящото дърво. След няколко минути се чу силно припукване и мостът се наклони на една страна, а част от него падна във водата.