Петер Жолдош - Задачата

Там, когато се протегна към първата касетка, забеляза какво се бе случило. Норман! В командната зала цареше тишина. Вече се бе обърнал да изтича, но се спря и пристъпи към рафтовете. Нямаше право да се върне горе с празни ръце. Всяка трохичка от неговата енергия бе необходима за плана. Ако разточителстваше, възможността да успее щеше да се намали. Докато вървеше през коридора, му мина мисълта, че и Норман би постъпил така. Но защо търси спасение? И той е същият мъртвец като Норман. Разликата е само в онова нещо вътре у него, което не бе престанало да действува и да мисли, докато задачата има нужда от него.

Остави касетките при другите, до преводните автомати, и едва тогава пристъпи към Норман. Лежеше, забил глава в пода. Не можеше да види лицето му. Трябваше да го вдигне. Изгорената му кожа бе още гореща, тялото — безсилно отпуснато. Докато го обхвана и повдигна на рамото си, равнодушната гъвкавост на тялото му увеличи теглото на Норман. Задъха се, люшкаше се от стена на стена по водещия към жилищните кабинки коридор. Първата кабинка бе на Сид, не бе на Норман, но все едно. Блъсна вратата и заедно с Норман се строполи на тясното легло. Бе уморен, много уморен, струваше му се, че ще заспи веднага. След това почувствува по врата си нещо влажно. Кръвта на Норман. Изправи се, от вградения в стената гардероб измъкна една кърпа и се изтри. Бръкна в джоба си, извади фортферт и го глътна. Седна и зазяпа картината над малкото писалищно бюро. От гладка сребриста рамка го гледаха вълчите очи на великия Алберт. Прочутата картина изобразяваше огромно бюро с безразборно нахвърляни по него книжа, а над безнадеждно висящи дрипи бяла коса обрамчваше размишляващо — или може би се лъжеше, — набраздено от бръчките лице. Това бе едно от чудесата на техниката — да изготвя удивително точни копия на оригинала. Но какво общо има тази картина със Сид? Или общото е, че след Сид и Норман ще умра и аз? Погледът на великия Алберт му се видя напълно безнадежден. Но впрочем той и не гледа към мен, нито към Норман, гледа през нас, през стените на кабината, през външната двойна стоманена обвивка на „Галатея“, към зелените дървета, към хълмовете… Но къде?

Изправи се и обърна гръб на картината. Намери твърдата малка възглавничка на Сид и я намести под главата на Норман, след това дръпна одеялото от единия край на леглото и покри Норман до раменете. Червената маска, която преди осемнадесет часа представляваше лицето на Норман, остана непокрита. Все пак Норман иска да гледа към великия Алберт, или пък да го пита нещо… Ти си полудял, Жил!

Фортфертът започна да действува. Затвори вратата и забърза към командната зала.

Към девет часа вечерта почувствува, че има температура. Пулсът му бе над сто, между разума и външния свят бе само тъпото главоболие. Държа се до полунощ, после се предаде и изключи превода. Искаше да вземе проба от досегашния материал, но ръцете му трепереха, не смееше да рискува, да не повреди нещо. Мозъкът не знае, не се занимава с това, дали Жил е болен или не, такава корекция в получените команди е непозната за него. Облегна се назад в креслото. Обзе го злоба от срам, това чувство избра най-неприятната посока към тила и отвори тъмната шахта на безсъзнанието. Потъваше, потъваше, потъваше нанякъде заедно с Мозъка, с командната зала, с кораба, с цялата планета. След безкрайното падане остана само страхът да придружава несъзнателното му съществуване до другия ден, докато получи ново съдържание. След като се събуди, забеляза, че левият му крак е безжизнен.

Защо тъкмо това трябваше да стане, помисли си с горчивина, когато толкова други неща можеха да бъдат засегнати? Упорит, дразнещ сърбеж мъчеше гърлото му, кашляше, повръщаше. Това бе поносимо, но ако парализата продължеше да се разпространява, нямаше да може да работи. Напълни кутиите на преводните автомати с толкова касетки, колкото можеха да се поберат, след това залази на четири крака към складовете. Роботите биха могли да помогнат. И един робот щеше да свърши работа сам да се добре дотам. Норман се оказа глупав, че върна със себе си лифта, и той — че го послуша. Достатъчно бе да се спусне до осмия или десетия етаж, а не в такава непосредствена близост с реакторите. Заради високата доза облъчване не можеше да допусне филмите дори близо до командната зала. Успя да се справи някак си със стълбите на първите три етажа, но на четвъртия започна да се хлъзга и ако се задържаше, бе само с помощта на ръцете.