Петер Жолдош - Задачата

Страхът остана зад тях. Споменът за него се превърна в долината на проклятието. Една ръка посочи средата на долината. Това бе предаване на личен опит на младите, после и те на свой ред го предаваха на по-младите от тях, без да се опитват да узнаят и разберат смисъла и значението й. Първият разклатен зъб на Вай и — което бе много по-болезнено — егоистичната борба на по-младите за плячката му подсказаха, че не му остава много време на старейшинското място. Тогава той превърна забраната към долината в закон. Търси плячката, която си уверен, че ще намериш в гъсталака, но към Онова, зад хълма, не се приближавай никога! Посмееш ли, чакат те страшни неща!

Но не този закон причини унищожението на племето на Вай. Всичко стана по-бързо и по-просто. Когато племето на ловците нападна от север, не знаейки за съществованието на Онова, и ги притисна случайно в полукръг към проклетата долина, никой от тях не посмя да пристъпи границата, от която цял живот се бяха страхували. Там при хълма убиха няколко от племето и Дау, Първия, с мрачно доволство гледаше как ловците му избиват врага. На Дау му провървя още много години преди това, когато в края на една битка счупи прешлените на врата на предшественика си — някогашния Първи — и така стана вожд на ловците. След това той винаги вземаше първи от плячката, във всяко действие бе първи. Негови бяха най-вкусните парчета месо, най-привлекателните жени, дърветата с най-гъсти корони при дъжд. Да се решава кога и в какво щеше да бъде Първи нямаше смисъл, защото и без това той решаваше според желанието и приумицата на дадения момент. След време обаче у него се засели предчувствие — въпреки че се пазеше да сподели този страх, с когото и да е, — че това ще продължи дотогава, докато някой не направи същото с него.

С настървение и жестокост Дау се опитваше да подтисне страха, който все повече го измъчваше. Чувстваше, че някъде там, сред ловците, е следващият Първи, който може би сам не знаеше, че ще бъде Първи. Сигурен бе, че този ден неизбежно ще дойде, така както нощта сменя деня. За племето на ловците и по-рано времето бе така необхватно и думите послушно им служеха. Обичаха да бъбрят, защото чрез речта светът все повече разкриваше своите чудатости — така Дау би могъл да помисли защо този страх не го бе обхванал по-рано. А в момента на победата знаеше, трябваше да знае, че един ден и той ще бъде победен! За това обаче не можа да намери обяснение и безрезултатността го направи още по-мрачен.

Жадуваше за плячка и когато я получеше, искаше още. Знаеше, че докато гладът не направи раздразнителни ловците, те няма да се обърнат срещу него. А възможно бе в боевете да загине този, който трябваше да дойде след него. Но Дау не забеляза противоречието, че този, който ще дойде, при всички случаи ще бъде Първи. Не се и размисли до каква степен свързаното със страха му безпокойство е виновно за скитането им от години наред. Водеше ги да ловуват от земя на земя и във всяка нова битка трябваше да показва на бойците си тяхната непобедимост. Докато все още преследваха, мъчителните мисли за бъдещата съдба на Дау бяха още далеч от него.

Избягаха от оная земя, където останаха да се бият бащите им и другите племена на същото ниво на развитие, и в тази по-гориста местност скоро се натъкнаха на племето на Вай. В своето развитие то бе много по-назад от тях. Тежките им тояги въобще не можеха да се мерят с каменовърхите им копия и след всяка избита орда разбираха, че ще могат да ядат повече месо, повече дори отколкото можеха да си представят. Вероятно след години на тази пътечка ще стъпят други северни племена от ловци и все по-близо и опасно ще стане съжителството им. Но Дау си заслужи името, защото първи ги поведе на юг.

Това масово клане бе един от особено тъмните периоди на естествения подбор. Многото месо правеше по-силни ловците и по-силно желанието им да ядат пак толкова и ако може още повече. Това, което най-много обичаха и от което, без да знаят, най-много имаха нужда, бяха мозъците на победените, които изваждаха от черепите и ядяха с настървение. Тъмен и жесток период бе това и само предлогът, че не знаеха колко тъмен и жесток бе, можеше да ги оправдае. Те имаха само едно желание — месо, и то ги гонеше докрай, подтикваше ги към нови победи, към нови пиршества.

Последното пиршество бе най-голямо от всички досегашни. Четири дни и нощи горяха огньовете, бяха се натъпкали почти до безсъзнание. Когато гледаше протягащите се към огъня ловци, мрачината по лицето на Дау постепенно се разсейваше. Силни, о-о, колко силни бяха! И непобедими! Нито едно племе не можеше да застане срещу тях! Ако сега се завърне с тях на земята на бащите им, ще победи всички, които са там. След това в момента на най-върховно щастие коварно, като бодлите на гъсталака, го прониза страхът.