Петер Жолдош - Задачата

Първите Двуроги срещна Уму. Нарекоха ги доста точно Глупавите мучащи — определяйки умствените им способности — или накратко Мучащите. Беше още топло, когато Уму си спомни как избяга от огъня и се качи на едно дърво да дочака изгрева. Тогава, притаен и пазещ се от дъжда, дочу наред с шумоленето му по листата и тъпчене на храсти, рев. Хъркащи звуци обаче не последваха. Уму напрегна слуха си и спря да разсъждава. Дивите кучета вече се събираха и не останаха доволни, когато въпреки безопасното за тях разстояние копието на Уму се заби в ребрата на едно от тях. Народът на Вай никога не вършеше подобно нещо. Изразявайки негодуванието си с вой към кротко плуващите облаци, кучетата заотстъпваха. Уму знаеше, че няма да избяга от тях, затова уби още три, за да може после да отдаде цялото си внимание на Мучащото. Безпомощно гледаше малката обгорена дупчица. Тя бе също като на онези Мучащи, на които през изминалите четири дни благодарение на Тиак яде месото. Тиак бе добър събрат особено по време на изобилието. Месото е месо тогава, когато пълни всеки стомах и племето на ловците вече знаеше как чрез опушване да го съхранява за дълго. А месото на Мучащото се събира в повече кожи на Косматото, отколкото са пръстите на ръката. Да нападаш Мучащото е опасно. Рискът е много по-голям от този, да удариш с тояга Косматото, но ако вече…

Уму се спря.

Кой беше и къде е?

Отново се наведе над раната. Изтри я грижливо, повдигна копието и напрегна вниманието си. Наоколо бе тихо и пусто с изключение на озъбените диви кучета. Уму започна да се страхува. Какво можеше да стори той със своето копие на този, който бе убил Мучащото? Но имаше и нещо още по-странно — защото бе непонятно, — плячката бе изоставена. Такова нещо не върши нито един хищник от Дивото. Старците в племето — бяха малко, защото измираха един по един в годините на безпощадното скитане — разказваха понякога, че мъртвите живеят тук, сред тях. И са неуязвими, защото вече са мъртви…

Уму се разроши. И той много пъти бе виждал баща си или Яда, търсеше ги, викаше ги, след като се събудеше. Бяха толкова живи! Спомни си как спящите ловци викаха в ужаса си и когато ги разтърсваха, грабваха копията и искаха да продължат борбата с духа, който ги измъчваше. Но защо мъртвият бе убил Мучащото, след като няма нужда от месо? Уму знаеше по-добре от всички, че отделената от плячката първа хапка, за мъртвеца, която захвърляха сред храстите, се озоваваше в нечий стомах. Като хлапак не един път се е бил за това хвърлено парче с чакалите, които вървяха след племето. По-късно, когато разбра на кого бе изяждал храната, много вечери поред трепера да не би мъртвите да поискат онова, което им се полага. Но не се случи нищо и Уму не пророни нито дума.

Но тогава, ако не го е убил, за да го изяде…

Дълго време мислите му се въртяха в кръг, докато на края достигнаха до приемливо обяснение: убил го е за тях. Цял живот ловците са воювали и след смъртта си не можеха да вършат друго. Така както баща му е способен да го посети — толкова ясно си спомня движенията му, чува хрущенето, вижда измъченото му лице и над него триумфалния поглед на Дау — също така е възможно мъртвият сам да убие Мучащото.

Уму обиколи безжизнената маса месо, но други рани не откри. Едно единствено копие бе повалило Мучащото. От смущение започна да се чеше. Копието не може да бъде по-дебело от раната, която прави! А тази дупка е толкова малка, че дори пръст не се побира в нея! И кой притежава такава сила, че с едно хвърляне да пробие дебелия череп на Мучащото, дори и да е най-тежкото и най-дебело копие? И защо е обгорено около раната? Всеки ловец знае, че копието трябва да се пази от огън, защото макар и след време камъкът става ронлив. Но как се е добрал мъртвият до огъня? Малко работи са така издайни като огъня — димът и светлината му се виждат отдалече. Можеше да се закълне, че през изминалата нощ наоколо не бе светел чужд огън. Щеше да го види от дървото.

Уму имаше Бор за най-мъдър сред ловците. Накуцвайки, той забърза с вестта за плячката да сподели с него и грижата си от мъчителните въпроси.

Заедно с непобедимите ловци Бор хъркаше до пламъците на огъня, който агонизираше вече, протягайки все по-тънките си димни ръце. Еор лежеше сред разхвърляни кокали, оръжие и сред хаоса на примесени едно с друго от съня тела. Кой смееше да нарушава спокойствието на народа на ловците? По-рано, преди обичайното скитане, винаги пазеха племето от неочаквани нападения, но тук с огъня и копията те бяха господарите на Дивото.