Петер Жолдош - Задачата

Понякога Онова ги мамеше. След неговия вой напразно претърсваха гъсталака. Измамата обаче скоро се заменяше с увереност, когато видеха плячката да лежи пак там. Благодарение на Онова племето никога не гладуваше, но трябваше да пазят месото от дивите кучета и другите хищници. Защото Онова — те бяха забелязали, но не бяха способни да го споделят помежду си — убиваше без избор само животни, и то по-големи от тях. Върху превърналите се на зелена маса храсти до Двурогото лежеше и неговият преследвач — Убиеца, изпънал белия си корем под равнодушното небе. Дългите, колкото пръсти, нокти бяха червени от кръвта на Двурогото, още от последния скок, когато се бяха забили в гърба му. Малко по-късно Онова поразяваше и него. Мъничката обгорена дупчица се криеше под гъстата жълта козина на Убиеца и под някоя гънка на дебелата кожа на Двурогото. Само миризмата на изгоряло се смесваше с тази на утъпкани растения и разрита земя.

Когато влезеше в носа им, този мирис събуждаше в тях спомена за огън и светкавица. Племето вече познаваше огъня, въпреки че не го владееше. Крадеше го от запалените дървета след светкавицата и го пазеше със страх и безуспешен стремеж да остане техен навеки. Но той изгасваше или от последвалия дъжд, или незабелязано в някоя тиха вечер, когато не се сещаха да го подхранят навреме, за да удължат живота му. Там, където убиваше Онова, нямаше огън, дори гръм не придружаваше страхотния му удар, от който тялото на Двурогото падаше безжизнено на земята. Страхуваха се от светкавицата, тя вземаше жертви от притаените до корените на някое дърво хора. Такива работи Онова никога не правеше поне тогава и затова те не се страхуваха от него. Виеше, убиваше, а те търсеха плячката, воюваха заради нея с дивите кучета, после пак виеше и те отново търсеха. Така бе винаги.

Когато Онова спря да вие, Вай бе неспособен да сподели страха си с другите, които навярно поради безсловесността си бяха обхванати от същото необяснимо безпокойство. Чакаха гласа, но старата гора бе тиха. Нощта се спусна, след нея последва още една, а страхът правеше болката в празния стомах още по-мъчителна. Когато Светлия за трети път заля със светлина земята, най-смелите дръзнаха да се приближат до средата на голямата плоска долина, където, издигайки се високо над дърветата, Онова къпеше блестящото си тяло в лъчите на Светлия. Гонени от глада, те се прокрадваха с безшумни стъпки. Бяха забелязали, че са преминали тази ивица земя, върху която търсеха досега жертвите на Онова. Известно време храстите закриваха блестящото му тяло, след това излязоха на по-голо място и се оказаха срещу него. Беше огромно, по-огромно от всичко, което бяха виждали дотогава и което можеха да си представят. Погледът им се плъзгаше по окъпаните от светлина гладки линии, които не можеха да оприличат на нищо познато. Онова бе неподвижно и безмълвно и затова племето на Вай, което знаеше за света, че само движението значи живот — който или трябва да се плени, или да се избяга от него, за да не станеш плячка, — се осмели да пристъпи по-близо.

Широко отворените ноздри жадно поемаха свежия утринен въздух, хлътналите очи мигаха и се предпазваха от струящата светлина на Онова. Те стояха нетърпеливо напрегнати, готови да се понесат към месото, след като доловят желаната му миризма. Бяха гладни, много гладни, а познатият дъх на месото все повече закъсняваше. Вместо него се появи ужасът — племето на Вай пазеше малко такива спомени, — в който най-страшното бе, че не знаеха какво се бе случило. В този свят, който ги заобикаляше, не трепна нито един лист, не изпука нито едно клонче, страхът идваше отвътре, от собствените им тела. Бягай, бягай, спасявай се — кънтеше в тях някакъв страхотен глас и племето на Вай хукна да бяга, хукна да се спасява. Прегазиха гъсталака, като да бяха стадо двуроги, подгонени от Убиеца, гласът на когото ги пронизваше до костите и ги караше да дерат гърлата си.

Задушавани от страх, те се изтръшкаха на земята край хълма. Ако същия ден Убиеца бе някъде наблизо, щеше да ги разкъса. Страхът беше изцедил и последната капка сила от мускулите им, дори не бе оставил толкова, колкото да могат да се довлекат до най-близкото дърво. Дълго лежаха така онемели, ужасени, търсейки се един друг, опасяващи се, че може пак да дойде Онова, а те да нямат сили да му се подчинят. След това отново чуха гласа, но той не идеше вече отвътре. Беше познат и устата им се напълни със слюнка. Само дивото куче можеше да вие така, когато имаше месо.