Петер Жолдош - Задачата

Чак сега забеляза, че докато разсъждаваше, Норман го зяпаше, като че ли знаеше всичко. Не, няма да му каже, въпреки че това щеше да бъде единствената, най-красива победа над него. И за съжаление последната. Какво ли би казал? Че и той е готов? Нима не разбира, че с него вече всичко е свършено? Един превърнал се в лишен от фантазия индикатор, последван единствено от инстинкта. И след него никой никога вече не би казал…

Идеята, която дотогава го бе обвила като пипала на октопод, сега се отдели от него. Жил започна критически да анализира. Осъществимо е! Само времето би могло да му попречи… И в тази надпревара мъртвият Норман — по-скоро някогашният — ще бъде жалка, гърчеща се маса, безжизнено наблюдаваща всичко.

Скочи, изключи превода, след това пристъпи към Мозъка. Набеляза свободните сектори и изтри голяма част от материала, съхраняван в запаметяващите клетки. После се сети, че за това ще има време и по-късно, и нахълта в лекарския кабинет. Не се суети — наруга себе си. Прободе се несръчно, болката от иглата бе неочаквано силна. Стреми се да останеш нормален! Нормален? По какъв начин ще се убедиш, че действително си нормален, Жил? Не зная — промърмори, докато се мъчеше със стъклената плочица, — но това е моят шанс.

Под разделения на квадратчета окуляр на микроскопа се откри обичайната гледка. Три пъти преброи лимфоцитите. Но всичко бе наред поне тук, на малката стъклена плочица. След шест часа ще повтори пък, може би тогава ще узнае повече. Грижливо записа данните от кръвната картина, след това постави пред себе си чист лист.

За няколко минути изготви скицата на включването.

Разбира се, така е просто, но монтирането? Не може да изнесе оттук в командната зала вградените прибори. Необходими са кабели и трябва да се запоят навреме. За известно време няма да използва фортферт. Причинената от фортферта чувствителност наистина не може да се нарече абнормално състояние, но все пак трябва да се внимава.

Входящите шини на Мозъка бяха в ред, послушно приеха разпределителните глави на кабелите. Много по-трудно бе, когато, вървейки назад по коридора, развиваше от макарите кабела и се стремеше да го притисне в ъгъла между стената и пода, за да не се преплете със следващите. В лекарския кабинет мястото беше малко. Отвинти масата и я тласна пред вратата. Вярно, при всички случаи щеше да бъде твърде неудобно да я прескача, но така по-лесно можеше да се добере до шкафа с приборите. Тук вече не можеше да се измъкне от горещината. Известно време работи клекнал, по-късно трябваше да легне по корем. Докато се занимаваше със стоящите един до друг изводи, наруга конструкторите, но после се сети, че ги обижда несправедливо. За такава връзка наистина никога не биха могли да предположат.

Когато свърши и се изправи, почувствува, че бе останал без кости и все пак със задоволство погледна напълно разорената стая. На края демонтира шлема на големия консоциатор; трябва да го смени с един от двата висящи в командната зала. Тези шлемове и консоциаторът бяха измислени от оптимизма на създателите на „Галатея“ за установяване на „контакт с разумни представители на друга цивилизация“. Досега се пречкаха по пътя на всички и ако не бе Норман, командирът, отдавна да бяха в някой склад.

Малко преди полунощ, въздъхвайки дълбоко, Жил опита пробна връзка, като непрекъснато следеше с половин око часовника на командната зала. Някога в института контролът на подобна по-проста вариация траеше месеци наред. Ако работи тридесет минути гладко, ще започне работа. Не може да чака повече.

Норман лежеше все още тихо, но Жил не искаше да рискува. Ами ако се събуди в критичен момент? Спринцовката пое голяма доза успокоително. Жил допря малкото блестящо уредче до крака на Норман и той потрепера.

— Жил! Какво…

Спринцовката неволно трепна в ръката на Жил. Под кожата иглата се насочи към вената. Норман още ломотеше нещо, но след това главата му клюмна встрани. На Земята за подобно нещо ще ти отнемат дипломата, Жил! Но докато беше в безсъзнание, не го убих. И той на мое място би постъпил така.

Вярваше, че пробата ще успее, и тогава веднага щеше да се захване за най-важната част от операцията. Изтича да изготви нова кръвна картина.

Лимфоцитите бяха с двадесет процента по-малко. Устата му се разтвори от удивление. Твърде бързо намаляват. Но да се ужасява сега беше по-лошо. Трябваше да работи така, сякаш вижда кръвната картина отпреди шест часа.

Върна се и още веднъж провери системата. Непонятно, вече двадесет и осем минути работеше. Това бе достатъчно. Тогава към устройството включи оператора на автоматичния пилот. Ако не беше му дошло на ум, сега щеше да си блъска главата как да насочи тази програма, от чийто резултат зависеше неговото пълно спокойствие.