Петер Жолдош - Задачата

При всички случаи реакторите вече няма да проработят и всяко по-нататъшно изстудяване е излишно. Жил го изключи. За отстраняването на повредата бе необходима само няколкоседмична работа на специалистите механици. Когато си помисли за това, го обзе гняв. Забравяш, Жил, че с тази работа нямаш вече нищо общо. Странно или по-скоро твърде понятно е как човек се стреми да изхвърли от себе си мисълта, че е осъден на смърт. А ти си точно такъв, Жил!

Норман започна да стене. Жил напразно го зовеше, не отговори. Миглите му бяха подвити и обгорени, някакво едва доловимо трепкане премина през тях. На светлината на лампите в командната зала напрегнатото му подпухнало лице, доскоро носещо чертите на Норман, блестеше зачервено под тънкия слой игнизол. Норман! Ненавиждаха се един друг и причината за тази ненавист бе именно близостта. Норман го ненавиждаше, защото Жил винаги бе тъпкал в ъгъла, а Жил — защото не можа да го достигне никога. Опознаха се със скърцащи зъби, но не можаха да сключат мир помежду си. Ако напусна Биънс две години по-рано, мислеше си Жил, когато се озова пред опитния Норман, тогава той… Не можеше да си представи как Норман върши всичко изрядно. Каквото и да направеше, всичко се опираше на някакви факти. Неочаквано в средата на командната зала изплува бюрото на Андронов и зад него седнал самият Андронов, мигащ, с полуплешива глава. „Защо тъкмо Норман — чу собствения си глас от дълбочината на повече от десетилетие и половина? — Защо тъкмо той? Самодоволен, бездушен, нямащ понятие как се общува с хората? Това го казвам като психолог! Не мога да поема отговорност, докато Норман е командир!“ „Значи, се оттегляш“ — промърмори нарочно Андронов, като се правеше на глупав. „Не, но разбери ме…“ След това се умори и се остави Андронов да го победи. „Норман притежава безупречна характеристика, първокласен астронавт, дори и маниерите му да са малко, хм, грубички.“ Тъкмо искаше да го прекъсне, когато Андронов смени тактиката. С горчивина по лицето се оплака колко му е тежка координиращата задача. Да следиш постоянно за участието на страните в междузвездните изследвания, от което на края никой от тези, които след старта остават на Земята, не е доволен. Андронов бил свикнал вече в напрегнатата и пълна с отговорност работа да се бъркат странични хора, нямащи си понятие, но тъкмо Жил, тъкмо него не бива да оставят без внимание… Щял да поиска оставка, но не и на Жил, а собствената си, защото, изглежда, вече не бил способен да си гледа работата…

— Но ти остана там! — озъби се Жил на халюцинацията, която пропъди уплашен. — А аз дойдох и сега ще умра.

Махна с ръка. Между катастрофата и командуването на Норман няма и не може да има връзка. А би желал да има такава, нали, Жил? Изглежда, близостта на смъртта прави човекът подъл. Все пак добре е, че е искрен.

Подготви входящите данни за катастрофата, превключи Мозъка за устна връзка и ги продиктува. При последните изречения дочу учестеното дишане на Норман.

Червената маска, сгърчена от напрежение и болка, зад която съзнанието се проясняваше, напомни на Жил новородено дете. Такъв е гърчът в секундите, предшестващи първата глътка въздух, най-последното, върховно усилие на живата изповед, напразно тревожеща рефлексите и търсеща успокояващ отговор за този студен и необяснимо страшен свят. И тогава от новороденото се отделя този вик на върховно напрежение. Ала Норман…

Първите викове от болката дълго откънтяваха сред стените на командната зала, докато на края волята на Норман ги оформи в думи:

— Вода… вода…

— Сега, почакай…

Изтича до кухнята. Напълни с течност еластичната круша, която употребяваха в безтегловността, и внимателно допря тънката тръбичка до подпухналите устни на Норман.

— По-спокойно, Норман…

След първите глътки Норман се успокои.

— Още…

Жил отново доближи тръбичката до устните му, но Норман извърна глава.

— Още… колко… ми остава…

— Не зная.

Не можеше да излъже.

— Съобщението…

— Вече е в Мозъка.

— … причината…

— Внезапна повреда в релетата на първата аварийна система. Релетата са изгорели. Останалото не може да се установи.

Норман кимна с глава и се отпусна. Клепачите му едва се отвориха. Жил знаеше с цената на каква болка Норман заплаща това нищожно движение. Знаеше също, че бе напразно.

— Защо… е… тъмно?…

Жил не знаеше какво да отвърне. Норман отново затвори очи.

— Разбирам… ослепял съм… Жил… данните…