Петер Жолдош: Задачата

Искаше да продължи, но напиращата кашлица не му позволи. Последва нова, по-лоша от първата задушаваща вълна и Норман отново изпадна в безсъзнание. Жил пое безжизнената му китка и тревожно зачака ударите на кръвта. Още бе жив. Яркозеленият цвят на екрана на командната зала бавно потъмня. Свечеряваше се. „Ако ми дойде времето, помисли си, ще изляза.“ Не можеше да обясни защо не иска да умре в „Галатея“. Чувствуваше, че ще излезе, ще тръгне сред храстите, за да подложи още веднъж лице на слънчевите лъчи, а още по-добре щеше да бъде да почувствува вкуса на дъждовните капки.

Но дотогава трябва да направи всичко, каквото може. Излъчването втора степен от нивото на реакторите ще обхване тялото на „Галатея“ и след тридесет-четиридесет години тя ще изчезне. За известно време и неговите кости ще станат радиоактивни. Само Мозъкът ще остане незасегнат. Всички постигнати досега резултати от експедицията трябва да се съхранят в него. Тези, които дойдат след тях, не бива да започват всичко отначало.

Вече привършваше с микрофилма от геофизичните и астронавски данни на Максим и Сид, когато усети, че действието на фортферта намалява… Бе уморен и омаломощен. Онази гадна мъгла в главата му пак се бе появила. Измъкна нова таблетка от джоба си, понечи да я поднесе към устата си, но го обхвана раздразнение. Погледна към часовника и вместо да му се повдигне, го обзе странно спокойствие. Началната фаза! Слабост, повдигане, виене на свят. Това е! Приближава се!

Главозамайването се засилваше. Трябваше да се облегне на седалката, ако не искаше да повърне. Обръчът на болката затягаше главата му. Като че ли някой започна да кове отвътре. Не бива да изпада в паника! Ще мине, ще полежи няколко часа и ще се оправи. Застави волята си да наблюдава предаващите автомати. Действително, ако материалът на Максим се изчерпи, те ще се изключат сами… Осветлението внезапно отслабна. Уплашен, той се обърна към приборите на захранващата система. Показваха нормално напрежение, но вече не смееше да им вярва. И Ярви се бе излъгал в тях… По таблото с приборите заиграха цветни кръгчета, засветиха ослепителни звезди, подът на командната зала започна да се поклаща…

Стоновете, идващи от Норман, го върнаха на себе си. За около половин час бе изпаднал в безсъзнание. Замъгляването бе изчезнало, чувствуваше главата си чиста. Норман не можеше да каже откога стене и дали има болки. Искаше пак да пие, бе нетърпелив, протягаше обгорените си пръсти към крушата, но докопа ръката на Жил и я стисна заедно с крушата. Течността избълбука в устата му, последва задушаваща кашлица. Това напомни отново на Жил за новороденото, за нетърпеливото, искащото бозайниче.

Все пак капките бавно овлажниха езика и гърлото на Норман.

— Да ти дам ли обезболително?

Норман извърна главата си.

— Данните…

Жил погледна към горната прозрачна кутия на предаващите автомати. Бе празна.

— Съобщението на Сид и Максим е вече вътре.

— И другите… Бързо! Еди… материалът на Еди… най-важният… защо не започна с него, не разбираш ли?

Разбираше и знаеше, че Норман има право. Материалът на Еди бе най-ценният резултат от цялото пътуване.

— И най-малките подробности… — гневът даде сила на Норман — все едно дали ги считаш за важни… толкова ли нямаш фантазия?

Жил не отвърна. „Нима ти не искаше да я избиеш от мен? Просто не проумявам.“

— Заведи ме в кабината… — продължи Норман. — И ти не бива да оставаш тук. Радиоактивността… и върни веднага асансьора обратно!

Жил натисна копчето.

— Върнах го.

— Ти, който си отличен лекар, биолог и кибернетик, как не можа да помислиш за това?… — гневеше се Норман.

„Лекар си, промърмори на себе си Жил, а този до теб е умиращ. И ще бъдеш малко повече от него, докато проумяваш това.“

— Провери ли климатичната инсталация… — както и да се напрягаше, гласът на Норман все повече заглъхваше. — Само да не влязат през нея някои активни утайки… и не… не забравяй…не бива да умираш… докато тук…

Жил не можа да чуе нищо повече от безмълвно мърдащите се устни.

Не беше лесно да се събере материалът на Еди. Две седмици след тяхното кацане Еди се бе натъкнал на първия човешки скелет и ден по-късно с въодушевление го бе преотстъпил на Жил, защото бе открил живите обитатели на планетата. Оттогава за антрополога Еди съществуваха само две състояния — въодушевление и безпокойство. Хората от тази планета бяха страхливи. Еди тичаше след тях с консоциатор в ръка, който, макар и преносим, тежеше повече от десет килограма. Жил бягаше заедно с Еди и следеше да не му се случи нещо. С голяма мъка успяха да хванат трима от местните обитатели. Когато видяха, че нямат друг избор, те се изплашиха до смърт и вдигнаха тоягите срещу приближаващия се с усмивка към тях Еди. С инфрапистолета Жил замъгли главите им, а Еди, треперещ от вълнение, насочи едното полукълбо на уреда към най-стария череп. Ако Жил не бе настоявал да ги вържат, върнали се в съзнание, с един удар те можеха да пребият Еди. В косматите им тела се криеше невероятна сила. Другите двама Жил държеше от разстояние в полузамъглено състояние толкова, колкото позволяваше намалената твърде тънка струя инфразвукова енергия. Хомогенно пространство с пистолета не можеше да се създаде. Изискваше се изключителна сръчност и умение. В такива случаи жертвата или губеше съзнание, или попадаше под въздействието на енергията. Преди да ги изоставят, Жил за секунда увеличи инфразвука. Краката им не можаха да ги задържат и те се строполиха. Няколко минути след това, когато дойдеха на себе си, те нямаше да помнят нищо.