Петер Жолдош: Задачата

С второто полукълбо на главата Еди коленичи до мятащия се човек, който с напрегнати мускули се мъчеше да се освободи от въжетата.

— Нищо, Жил, нищо! Само страх и желание за бягство!

— Думи, понятия?

— Имат, но в това възбудено състояние…

— Дай на мен, ще опитам аз!

Още щом постави шлема на главата си, го обзе ужасяващ страх. Бягай, бягай — крещеше всичко у него и около него, мускулите се бяха свили неимоверно. Еди го следеше с напрежение.

— Трябва да изменим релативното съотношение. Добре, че по светло не налетя на тях, Еди!

Но и Жил не постигна по-добър резултат. Намери някои думи с по-смислено съдържание — дърво, храст, ям, бягам… Но това, което бе по-важно, установяването на връзката, не успяха да сторят нито тогава, нито по-късно. Еди бе принуден да работи със скрити камери и микрофони. След това, анализирайки записите, седмици наред се мъчеше със съставянето на речник. За използването му не се откри възможност. Като резултат от експедициите на Еди първобитните хора все повече се отдалечаваха от „Галатея“. Еди тръгна след тях с хеликоптер, но шумът от мотора още повече ги наплаши. Тогава реши да опита с балон, изпълнен с хелий. Вятърът развяваше балона и макар че се носеше безшумно над гората, висящият на края на въжетата Еди изглеждаше като съпротивяваща се жертва в огромна черна паяжина. Тази гледка също ги плашеше и все пак благодарение на балона на повече от двеста километра от „Галатея“ успя да открие по-развито племе. И с тези не можа да установи връзка, но можеше отново да филмира, да инсталира микрофони в скалните пукнатини, да изготви нов списък от думи. Филмите и записите постоянно растяха и изпълваха кабината, филмовата и звукова лаборатория и увеличаваха микрофилмите в хранилището, на чиято врата от многовековна традиция стоеше думата „Библиотека“.

Жил повдигна рамене. Безнадеждно бе да събира този материал. Още в началото ще ги предупредя, помисли си, макар и това да е излишно. Скоро ще забележат, че тази задача е останала за тях. Не можеше да изпитва някаква особена симпатия към тези, които щяха да пристигнат след тях на тази планета. Те щяха да бъдат живи, а той мъртъв; черепът му, ако го намерят, щеше да се озъби с непоносима ненавист. Виждаше как, изпълнени с трепет, крачат из коридорите на „Галатея“ с умислени погледи, примесени с тайната радост, че са били по-щастливи — поне до този момент.

Пазейки равновесие с купчината филмови касети, Жил влезе в командната зала. Отново установи превода на нормална скорост. Искаше да провери качеството на филмите.

Една от касетките, представляваща част от великолепните изследвания на Еди, се оказа годна. Започна с нея. Показваше жилищата, които обитаваше по-развитото племе. Под коса скална издатина към небето се виеше тънка синьо-синкава струйка дим. Край огъня, разположен сред наредени камъни, като край гнездо бяха клекнали жени с достигаща до кръста коса и малка престилка, покриваща голотата им. Деца играеха на спускащия се от скалната издатина склон. Мъжете на племето бяха по-далеч, лутаха се из края на храсталаците. Така е необикновено идилично — помисли си Жил — особено когато екранът не може да предаде специфичната им миризма. Но това, което за мене е зловонна смрад, за тях е защита — непоносима миризма на изгорели кости, отдавна свързвани с огъня, с горящите до тях натрупани клони, със страха от палещите искри.

Преди четиридесет хиляди години моите прадеди също така са миришели, а древните жени са били твърде далеч от днешното ни понятие за жена… Макар че трябва да признае, днешните са много по-човешки от тези космати същества, лутащи се, изплашени от ентусиазма на Еди. Тези сигурно изсичат камъка и вече използват костите. Още няколко хилядолетия и ще се опитат с камъка да… Симпатични екземпляри! Може би другите, които ще пристигнат след тях, ще останат по-доволни от диваците, може би ще успеят да установят контакт. Но Жил какво печели от това?

Обърна се към изгубилия съзнание Норман и съмнението отново го загложди. Безсмислена е всяка минута, която остава. Истината за живота е само в истината на живата клетка, в самозалъгващата утеха. Само да не…

Седна в креслото с напрегнато тяло, като че ли никога дотогава не се бе опитвал да чака с върховно напрежение на волята си. Изведнъж идеята, тази спасителна идея, проблесна в главата му и в следния миг я последва сянката й — гневът. Как не се бе сетил до този момент? Щеше да умре като първия глупак. Знаеше, че няма да отстъпи от нея. Трябваше да върви до края на този път, който се откри от раждането на тази мисъл. Наистина, подробностите са все още неясни, трябва да мисли, да изчислява, да се бори… И времето е малко. Веднъж да стане оттук, ще работи до припадък. Но и след това ще работи, ще се бори!