Петер Жолдош - Задачата

От изненада легна по корем и замръзна неподвижен. Пръстите му замачкаха тревата. Значи, Уму го убеди, това, което най-малко очакваше.

Изправи се и захвърли надалеч инфрапистолета. Ще слезе!

Всичко, което се бе случило досега, ще се разсее, щом седне край огъня.

Вече бе откопчал и колана си, когато съвсем случайно зърна Ваня и — дори и по-късно не можа да разбере защо — се възпря. Започна да размишлява. Какво ще стане, ако слезе долу като Уму? Трябва да се пази от племето. Не, не от копията, а от огъня, от гласа на жените край него. Намери инфрапистолета и седна да мисли. Гласовете отново долетяха от долината, примесени с писукане и смях и сред тях няколко дълбоки прогърмявания — гласовете на мъжете. Стомасите им са пълни, доволни са. Неизразимо им завиждаше, че не може да бъде сред тях.

Разстоянието до тях бе приблизително двеста метра, ако увеличи интензитета на инфразвука, дори и оттук ще замъгли съзнанието на няколко от тях. Но това е опасна игра. Някои от децата и старците може никога да не дойдат на себе си. До петдесет метра би свършил добра работа и с безопасен интензитет, но ще може ли да устои? Трябва да опиташ, Жил, не можеш да седиш тук цял предиобед!… Стана, но после веднага се хвърли по корем на земята. Някой от страната на хълма, чупейки клони, се приближаваше. Ако е здрав и млад… вярно, той искаше на всяка цена да бъде Еор. Той е умен и сръчен и обича Уму, но надали ще има този късмет да е Еор…

Беше Тиак. И още преди да се опита да го залови, като допълзи до него, Тиак се строполи. Жил много съжаляваше.

Тиак бе доста мускулест — по-скоро бе по-тежък от Уму, — ръмжеше и се съпротивяваше, докато на края Ваня го стисна с обвитата си ръка. Жил блокира ръцете на робота, защото в противен случай вместо Тиак Ваня щеше да занесе до „Галатея“ един куп окървавено месо. Удари му инжекция с успокоително, ако се събуди посред пътя,да не трябва да го упойва отново с инфразвук. Колкото по-малка доза инфразвук получи Тиак, толкова по-съвършен ще стане Сид. Жил знаеше, че много от досадната несръчност на Уму се дължеше на трайното въздействие на инфразвука. В програмата не можа да го избегне, но сега поне на Сид да бъде по-леко. И на него също.

— След мен — изрече на Ваня и внимателно, избягвайки храстите, тръгна към „Галатея“.

Изключи системата и изкачи до тавана на командната зала полукълбото на консоциатора. Сега ще чака търпеливо. Десет минути или половин час, все едно. Не бива да избързва с този, който седеше облегнат на креслото. Но ако трябва да чака повече от два часа, тогава сигурно някъде е допуснал грешка и не му остава много надежда. Отново премисли всички фази на операцията. Не, никъде не се бе провалил. Знаеше, че в тези минути лесно може да изгуби главата си, когато съмнението го заглождеше отвътре… Глупости!

Щом Мозъкът успя да се справи — доказателство за това е самият той, Жил, — тогава защо и той да не успее? Мозъкът, който бе планиран и създаден да служи на интересите на „Галатея“, бе все още способен за тези функции; а Жил бе най-важният човек след Биънс в изследователската група, която първа извърши такива експерименти. Истина е, че Мозъкът съхраняваше и неговата личност, но ако не бе му дал такава заповед от само себе си, Мозъкът никога нямаше да го направи. Това, че Жил съществува в тялото на Уму, бе благодарение на Мозъка, но идеята, принципът, заповедите произхождаха все пак единствено от Жил. Мозъкът бе само средство. И сега бе същото.

От креслото се чу стенание, съществото — страхуваше се да му даде име, докато не се увери, че е сполучил — се извиваше, искаше да освободи тялото си от прегръдките на ремъка. Да му се обадя ли, да го успокоя ли, или да го изчакам? В института след научните ценности придаваха почти първенствуващо значение на първата изречена дума. Ако Жил не бе държал на този момент като Биънс — който твърде често след първото лошо изречение не се и занимаваше повече със съдбата на експеримента, — признаваше, че съвсем нямаше да бъде леко. Ето и той изрече в първото си изречение името — поне в това изречение, за което си спомняше, че е първо, — а това означаваше вече успех за експеримента.

Стенанието се усилваше, започна бавно да се оформя в думи. Хриптеше, езикът му се движеше трудно, като говор на потънал в дълбок сън, но той промълви на чист земен език:

— … звезди… звездите… обичам звездите … да стана навигатор… само навигатор… другото не е важно! Само звездите…