Петер Жолдош - Задачата

Да видиш собствената си вълна, дори да я докоснеш, не, Биънс, ти това не би могъл да си представиш. Навярно Биънс отдавна е починал. Дали е приготвил собствената си репрограма? За какво ли му е била? В кого ли щеше да живее? Това е наказание за твоята страхливост, Биънс! Затвори очи, ръцете му се плъзнаха към гърдите на Ваня.

Не го достигна. Трябваше да коленичи. Когато пръстите му най на края натиснаха копчето, усети, че докосва някаква материя, подобна на книжна хартия. Обзе го ужас, трябваше да събере всичките си сили, за да не дръпне ръката си. Копчето тихо изпука. Изправи се и със затворени очи започна да отстъпва, докато не се удари в един от столовете. Ако сега изгуби равновесие, Ваня ще падне отново. Бе вече отвъд трите метра. Вкопча се в облегалката на креслото и отвори очи. Ваня стоеше, дясната му ръка бе свита и държеше въздуха също както той облегалката. Облекчен, въздъхна дълбоко. Успя.

Сега Ваня ще занесе онова в същата каюта, където Норман го бе изплашил, след това ще тръгнат. Не, ако Ваня изпълни тази задача, ще го изключи. По-добре сам да потърси лъчевия пистолет.

След половин час долният въздушен шлюз остана вече зад тях и Уму бе безкрайно щастлив, че може отново да диша този въздух, на който бе свикнал цял живот. Въпреки куция си крак на драго сърце щеше да побегне към гъсталака, но се спря навреме. Трябваше да внимава за Ваня. А лъчевият пистолет е тежък, по-тежък, отколкото мислеше. Коремът му е празен, докато намери месо, ще се задуши. По-добре щеше да бъде, ако вървяха заедно един до друг, но тогава пред Ваня ще има други препятствия и движението ще се усложни. А така ще се движи пред Ваня и ще му показва пътя. Откакто напуснаха „Галатея“, Уму едва се побираше в кожата си. Дори забрави за глада си, постоянно мислеше какво би станало, ако се поразходят малко из лагера на племето на ловците. А там — ако след появата на Ваня не се разбягат — само ще вдигне лъчевия пистолет и…

Не. Уму трябва да чака. В лагера ще отидат после. Много пъти ще ходят там, дори и Уму да не иска. Но сега не.

Докато достигнат върха на хълма, униние обзе Жил. Бе светъл предиобед и Ваня едва се мъкнеше. Ако вървяха по-бързо, щяха да вдигнат шум и да стреснат дивата обител. В гъсталака дремеха много Грухтящи, храстите пращяха, когато изскачаха от тях изплашени. Страшно се ядоса, когато едва сега, на километър и половина от „Галатея“ му дойде на ума много по-просто решение. Програмата за унищожението на големите зверове бе непроменена. Просто трябваше да погледне кога за последен път и в каква посока е изпратен лазерен импулс от Мозъка и да тръгне право натам. И сигурно щеше да намери месо. Но той искаше да ловува с лъчевия пистолет! Невъобразима романтика заради глупостта на Уму. Ако се върне сега, ще изгуби толкова време, че няма да има възможност вече да тръгне.

Има късмет в мига, в който видя Грухтящото. Знаеше, че за този късмет бе помогнал и той. Изпратените роботи бяха смутили сънливото обедно спокойствие на древната гора. Появата им вероятно бе ужасила обитателите й. И това Грухтящо до неотдавна сигурно е дремело под сянката на някое голямо дърво, а още по-вероятно бе да е изскочило към робота из една от приятните топли локви. Едната му страна все още беше изцапана с тиня. Сега безпомощно и гневно се въртеше. Невидимото, което го бе стреснало, нямаше никакъв мирис. От най-сигурния си помощник — вятъра — не долови нищо. Повдигна главата си да подуши все пак нещо, после хукна към най-близките храсти, но в последния момент се спря и потърси друга посока. Жил бавно повдигна лъчевия пистолет, стараеше се да държи тежкото оръжие, без да трепери. Грухтящото продължаваше да се върти, а дулото на пистолета се опитваше доста несръчно да следва движенията му. Жил изведнъж изгуби търпение. Уму отдавна беснееше по спиралата — натисна копчето и унищожи онази част от храста, където тъпчеше Грухтящото. Едрата маса послушно се свлече, но Жил не почувствува никаква ловна гордост.

С ножицата за рязане на метални листи Ваня сръчно разряза Грухтящото, толкова сръчно, колкото той движеше ръката си във въздуха. Отначало планира да натовари Ваня с месото, което искаше да вземе от Грухтящото за „Галатея“, но бе толкова гладен, че бързо се отказа, и миг след това засъбира сухи клони с робота. Спомни си колко мъчително и сложно бе всяко палене на огън след проливен дъжд и почувствува необикновено превъзходство над Уму, когато установи диска на лъчевия пистолет на нужната честота. За по-малко от секунда жълтите пламъци заоблизаха събраните клони и устата му се напълни със слюнка. Залъкът, който в съня му бе недостижим, сега щеше да бъде негов, още няколко минути и ще може да отхапе…