Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа спрял магарето най-малко на пет хвърлея стрела. Слязъл, приседнал на един крайпътен камък й дълго опипвал ръцете, краката, шията и главата си: „Аллах да прати охтика на тая мърша майстора! — мърморел той, докато си разтривал цицините. — Бих искал да знам какво мъкне в проклетата си вулия — брус, ютия или калъпи за обувки?“

Като размишлявал над тоя случай и прекроявал за себе си жалбата на Хафез, той поел по-нататък по каменливия, напечен от слънцето път. Все същият цъфтящ храсталак дъхал насреща му тръпчива миризма на див мед, по камъните се припичали разноцветни гущери — тюркоазени, сапфирени, изумрудени и просто сиви, със скромни, но ако се вгледаш, много красиви и тънки плетеници отгоре; в небето пеели чучулиги, свирели щурци, проблясвали в слънчевите ленти пчели, святкали със слюдени крилца насекоми; с една дума всичко наоколо си било както преди един час, сякаш Настрадин Ходжа не бил прекъсвал пътя си и изобщо не бил влизал в толкова негостоприемната чайхана над урвата.

Той можел добре да помни, но когато трябва, можел и да забравя. При това болката в гърба и в хълбоците му намаляла, за което можел да въздаде благодарност на дебелия си пътен халат, който смекчил ударите. Скоро сръднята му съвсем се стопила — той се усмихнал, после се ухилил и накрая се разсмял на глас.

— Чуваш ли, вярно мое магаре: вече ме бият в името на Настрадин Ходжа: сега остава да ме обесят за слава на Настрадин Ходжа.

Шеговитата му реч била прекъсната от слабо провлачено охкане.

Магарето изпръхтяло, наострило уши и едряло. Настрадин Ходжа погледнал надясно и видял под храстите да лежи човек, завит презглава с халат.

— Какво ти е, човече! Защо лежиш тук и охкаш така жално, сякаш душата ти отлита от тялото?

— Тя наистина отлита — жалостиво, с пъшкане и охкане отвърнал оня под халата. — Моля се на аллаха, дано отлети по-скоро, защото страданията ми са ужасни, а мъките непоносими.

Наложило се Настрадин Ходжа да слезе от магарето.

— Отдавна ли те е хванала тая лоша болест? — навел се той над болния.

— Вече пета година ме държи — простенал болният. — Всяка пролет по това време като лют звяр ме настига и цял месец ме мъчи по-страшно от най-жестокия джелатин. За да избягам от нейната свирепост, трябва да я изпреваря с едно церително действие: тоя път не можах да го направя овреме — и ей ме, лежа на пътя, забравен от всички, изоставен, без помощ и съчувствие.

— Недей да се вайкаш — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега имаш и помощ, и съчувствие. Двамата ще идем до най-близкото село, ще намерим доктор и с негова помощ ти ще извършиш необходимото целебно действие.

— Доктор ли? Ох, за тая работа не ми трябва доктор.

Болният се надигнал, отвил си главата, показало се широко плоско лице, съвсем кьосаво, без никакви признаци на мустаци и брада, украсено с мъничък нос и чифт разноцветни очи: едното мътно синеело, покрито с перде, но затова пък другото, кръгло и жълто, гледало толкова пронизващо, че тръпки побили Настрадин Ходжа.

— Вземи ме до селото, добри човече — с охкане и пъшкане болният се измъкнал от халата. — Вземи ме до селото: белким там сред хората мъките ми намалеят.

Криво-ляво той седнал на самара. Магарето, като разбрало, че носи болен, слизало внимателно по нанадолнищата и не прескачало вадите, а цопало през тях. Настрадин Ходжа вървял отстрани и поглеждал изотдолу охкащия си спътник. „Тоя май е голям шмекер и мошеник — иначе откъде ще е тоя дяволски жълт блясък в единственото му око? — размишлявал той. — Но може пък да греша и да оскърбявам с низките си подозрения един добродетелен човек, чиято външност изобщо не отговаря на вътрешната му същност?…“ У болния имало някаква двойнственост, която не позволявала на Настрадин Ходжа окончателно да разбере дали е нехранимайко; а, от друга страна, колкото и да се мъчел да мисли за спътника си с добро, жълтият блясък в дъното на единственото му око го смущавал и обръщал мислите му в обратната посока.

Пътят започнал стръмно да се спуска надолу. Минали два завоя и в ниското пред Настрадин Ходжа се жлътнали плоските покриви на малко селце. По дима, който весело се виел в ясното небе, той познал къде е чайханата и като помнел неотдавнашния урок, си дал твърда дума да не подхваща никакъв разговор за самия себе си, каквото и да говорят наоколо.

Но комуто е съдено да яде бой два пъти в един ден, тоя ден той ще си го изяде два пъти. Така станала и с него.

В чайханата той поискал одеяло, грижливо турил болния да легне, след това попитал чайханджията за доктор.