Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Трябва да се извика от другото село — рекъл чайханджията, набит бабанко с голяма валчеста глава, с ниско чело и къса космата шия, червена като на касапин. — А дотогава болният да пийне чай, може да му помогне.

Болният изпил два чайника, обронил глава на възглавницата и задрямал, като пъшкал тихо в страдалческата си просъница.

Настрадин Ходжа приседнал при другите гости и подхванал разговор с надеждата да научи нещо за планинското езеро на Агабег.

Не, никой от тях нищо не бил чувал за такова езеро. А колкото за Агабег, да не би пътникът да търси оня воденичар, дето миналата година продал скъпо и прескъпо куцата си крава, като скрил от купувача нейния порок? Или пък ковача Агабег? Или оня, дето тия дни ожени големия си син?

— Сполай ви, добри люде, само че на мене ми трябва съвсем друг Агабег.

Друг ли? Тогава да не е оня, дето миналата есен падна с натоварения си вол от стария мост в реката? Или налбантина Агабег?… За да угодят на Настрадин Ходжа, те споменали петнайсетина Агабеговци, но стопанина на планинското езеро го нямало между тях.

— Нищо, ще го намеря на друго място — отговарял Настрадин Ходжа, поуморен от бъбривостта на своите събеседници.

— Да пребъде с тебе благоволението на аллаха — отвръщали те, искрено огорчени, че не могат да му помогнат в диренето.

Отзад някой лекичко побутнал Настрадин Ходжа по рамото; той помислил, че е чайханджията; обърнал се и втрещено облещил очи, Пред него, радостно ухилен, здрав и читав стоял болникът, който само преди един час бил на ръба на преминаването от тленното земно битие в другото състояние. (Настрадин Ходжа бил готов да се закълне, че това ще е най-ниското състояние, което може да съществува само за върли мошеници.)

Той стоял и се хилел, а плоската му мутра сияела, кръглото му око светело с нетърпим котешки огън.

— Ти ли си това, о, мой страдащ пътнико?

— Да, аз съм! — с бодър глас отвърнал едноокият. — И искам да ти кажа, че вече няма защо да се бавим в чайханата.

Ами церителното действие? Нали чакаме доктор?

— Вече всичко е направено. За това действие всеки излишен човек само пречи: аз винаги се лекувам сам, без доктори.

Без да престава да се учудва на изцеряването му, Настрадин Ходжа платил на чайханджията и тръгнал към магарето си. Едноокият го изпреварил и се завтекъл да стяга подпръгата на самара. „Не му е чужда благодарността“ — помислил си Настрадин Ходжа.

— Накъде мислиш да хващаш сега? — попитал той едноокия. — Може да сме в една посока, аз съм за Коканд.

— И аз съм за там, аллах да те поживи, добри човече! — горещо възкликнал едноокият и без да се бави нито миг, се метнал на самара; думите на Настрадин Ходжа той разбрал по своему, изгодно за себе си: че той и по-нататък ще се вози на магарето, а неговият благодетел ще бъхти пеш.

— По-добре да яхнеш мен рекъл Настрадин Ходжа.

Засрамен от подигравката, едноокият взел да се оправдава, че уж искал само да провери подпръгата. „Той не е съвсем без срам и съвест“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Нейсе, продължили. Извън селото, сякаш тичайки, от стръмния склон към пътя се спускали овощни градини, заградени с ниски до кръста огради от недялан камък, Тук, в полите на планината, пролетта закъснявала, сякаш и за нея били трудни стръмнините и завоите на тукашните пътища; дърветата чак сега почвали да цъфтят.

Тесният каменист път бил съвсем безлюден, коловозите едва личали; коларският път свършвал дотук, нататък, към прохода, имало само за добитък. Все по-хладен и свеж ставал вятърът, който се спускал от снежните върхове, все по-пълноводни мътно-ледените потоци, все по-широк лазурният простор наоколо. Небето синеело; въздухът бил толкова лек и ефирен, че Настрадин Ходжа все не можел да напълни гърдите си с него.

Едноокият също дишал трудно, но не забавял хода, макар че от съжаление Настрадин Ходжа отвреме-навреме поспирал магарето.

— Ти май много бързаш?

Едноокият не отговорил, само погледнал през рамо пътя назад.

„А може пък и да не е шмекер? — продължавал да размисля Настрадин Ходжа, като се мъчел да забрави жълтия котешки огън, който се излъчвал от единственото око на неговия спътник. — Може да бърза за семейството си или в помощ на приятел, изпаднал в беда?

Малко му оставало да се заблуждава.

Отзад се дочул далечен конски тропот.

Едноокият усилил крачка и взел да се озърта често-често.

— Препускат — не издържал той.

— Нека си препускат, път широк — безгрижно отговорил Настрадин Ходжа.