Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Пътят до най-близкото село се оказал час и половина, а пролетното слънце силно приличало; Настрадин Ходжа свалил халата — и яздел само по риза, като току бършел с кърпа потта от челото си. Затова пък в селото го посрещнала прохладна чайхана, кацнала над една урва и открита от всички страни за планинския вятър.

Едрият чайханджия, зарадван на новия гост, се спуснал да раздухва огъня под казаните — разнесла се смолиста миризма на арча, благоуханното дърво на ферганските гори.

Освен Настрадин Ходжа, в чайханата имало още четирима души: един старец с дълга жълто-сива брада и също такива сиви вежди, виснали над очите му — изглежда, тукашен жител, земеделец; двама пастири с ощавени меки цървули и дебели плъстени навои, кръстосани с тасмички, с груби, също плъстени ямурлуци; и последният, четвъртият, блед и слаб, майстор-гурбетчия, шивач или обущар, с вулия, подложена под лакътя му. Те седели в тесен кръг, наливали си чай от един чайник, пиели поред от една чаша и шепнели нещо забранено, което личало от крадливите погледи, хвърляни сегиз-тогиз към Настрадин Ходжа.

За да не им пречи на приказките, той се настанил с гръб към тях, с лице към урвата.

Долу се простирала цъфтяща долина: ниви, градини, села, по-нататък се вдигали полегати хълмове, а още по-нататък — планини, отвъд които била Индия. Утринната омара се стопила и горите сякаш се приближили; Настрадин Ходжа ясно виждал белите пустини на снежните полета, долове и падини, пълни с виолетови сенки; под снеговете по кафявите каменни склонове се виели сребърните нишки на потоците. И оттам, откъм планините, лицето му облъхвала лека и свежа снежна прохлада.

А Шепотът в ъгъла продължавал все по-разгорещено: Настрадин Ходжа усещал във врата си четири чифта внимателни очи. „Приказват за мене, сега ще дойдат да ме попитат.“

Така и станало: старецът се надигнал и се приближил до Настрадин Ходжа:

— Живо-здраво, пътниче, добре дошъл в нашето затънтено Село. Гледаме, жълта прах по твоите ботуши, а тук нашите пътища са каменисти и правят само бяла прах. И решихме, че си човек ябанджия и си дошъл при нас от долината: вярно ли казвам?

— Да, идвам от долината — рекъл Настрадин Ходжа и подал на стареца чашка, като почукал по нея с нокът в знак, че го кани.

— Тогава кажи ни, пътниче — продължил старецът, като взел чашката и седнал насреща, — какво ново-вехто надолу през последните дни? Да не са се разбунили ходжентските хлебари? Или канибадамските маслари са отказали да плащат данък? Или може би нещо е станало в Ура Тюбе?

— Не, нищо такова не съм чул — отвърнал Настрадин Ходжа, учуден от такива въпроси.

Старецът многозначително намигнал на своите приятели.

— То, холан, и аз не съм чувал, ама рекох ей тъй, да попитам — казал той с тих глас. — Нашето село е затънтено, рядко идват хора отдолу, затуй рекох да питам…

— Ей тъй ли? — подсмихнал се Настрадин Ходжа. — Тогава знай, почтени старче, дето питаш „ей тъй“, че канибадамските маслари редовно си плащат данъка; освен това „ей тъй“ ти казвам, че град Ходжент си е на същото място и не е потънал вдън земя, че около Намаган не се е появила ламя, дето бълва огън. Нещо друго да попиташ „ей тъй“?

Старецът схванал присмеха, премълчал, събрал висналите си вежди и скрил очите си зад тях: страхувал се да се довери на непознат човек, а отвътре неизказаният въпрос го парел и измъчвал.

Настрадин Ходжа решил да му помогне:

— Почтени старче, погледни ме хубаво в лицето, надникни по-дълбоко в очите ми — нима приличам на шпионин?

— Ти се гмурна до дъното на моите мисли — отвърнал старецът. — Аз наистина се колебая между страха и желанието да те питам нещо интересно и опасно. Но ако само познаваше нашите добродетелни управници, тия кръвопийци…, така де, исках да кажа, тези праведни светци — аллах да умножи благословените им години за наша радост и да удължи юздите в техните неподкупни длани!…

— Не се мъчи да хвалиш пред мене управниците, почтени старче: нали ти казах, че не съм шпионин.

— Твоето лице ми внушава доверие, пътниче, и аз ще се разкрия пред тебе. Искахме да те попитаме — старецът снишил гласа си до шепот, другите трима се скупчили плътно край тях, — искахме да те попитаме дали не знаеш да е идвал по нашия край Настрадин Ходжа?

Всичко друго очаквал да чуе Настрадин Ходжа — но не и своето име! Той се задавил от чая, закашлял се.

— Да, да, Настрадин Ходжа се е появил! — разгорещено зашепнал младият пастир. — Един овчар го видял с очите си на големия път близо до Ходжент…