Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа смело подкарал магарето в най-голямата навалица; пътят го поел, завъртял и понесъл. Блъскали го отдясно, ръчкали го отляво, един вол го плеснал с опашката по лицето, камила кихнала върху главата му. „Варда! Варда!“ — нетърпеливо крещял в ухото му някакъв кираджия, слънчасал и пощръклял от блъсканицата; Настрадин Ходжа едвам успял да се отдръпне от камшика му, за да чуе в следващия момент над главата си проклятията и псувните на един бабаит керванджия, готов да помете всичко и всички по пътя, само и само да стигне навреме с кервана си там, закъдето бил тръгнал, и да вземе обещаната награда.

Но само след пет минути Настрадин Ходжа напълно преодолял своето първоначално стъписване. „Варда! Варда!“ — закрещял той с глас, по-нетърпелив и от този на коларя, и се понесъл напред. Той се бутал и изпреварвал попътните, борел се с насрещните, ловко се провирал между колите, мушкал се под синджирите, с които били вързани камилските кервани, геройски насочвал магарето към кафявите, тежко дъхащи вълни на овчите стада…

Нощта прекарал в една крайпътна чайхана, а зората посрещнал отново на самара. Пътят в този ранен розов час бил още тих и пустинен: керваните и колите не се били дигнали от нощните си биваци. Магарето вървяло ту от едната страна на пътя, ту от другата — както му скимне. Настрадин Ходжа не му пречел и не пипал юздата, потънал в своите мисли. „Още една нощ път — и утре ще видя Коканд! Там, на пазара, не може да не науча нещо за този Агабег“ — разсъждавал той и пред мисления му взор изниквали кокандските чаршии, джамии, пазарът, ханският дворец и ограденият с висока стена харем, където изнемогвали, според слуховете, двеста трийсет и седем жени — по една за всеки ден от годината, без постите. На времето Настрадин Ходжа ходил в Коканд и оставил добър спомен за себе си; той се усмихнал, като си спомнил топлата августовска нощ, въжето през стената на харема, задушната тъмнина на тремовете и ходниците в харема и най-сетне… Но тук Настрадин Ходжа рязко възпрял коня на своята памет. „О, скъпоценна моя Гюлджан, щом веднъж съм те избрал, аз ще ти бъда верен винаги и навсякъде, дори в далечните спомени!“ Възхитен и трогнат от собственото си благородство, чувствувайки в гърдите си приятна отмала като при потапяне в топла вода, той се огледал с овлажнели очи — и от изненада едва не се изтърсил от самара.

Път нямало; под копитата на магарето се стелел килим от свежа росна морава и криволичела тясна пътечка; долу под стръмното, цялата в пяна и водовъртежи, бързала сърдита планинска рекичка, отстрани зеленеела стена от цъфнали храсталаци. А отпред, извисил снежните си върхове над облаците, се издигал мрачен хребет, който преди един час се виждал вдясно от пътя.

— О, сине на греха, о, гнусен мелез от чакал и гущер, къде ме докара, проклето магаре! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Никога не съм идвал тук, не знам накъде води тази пътечка и коя е тая река долу! Защо се отби от големия път, какви престъпни помисли носиш в главата си?

Първата му мисъл била да вдигне, камшика и добре да поработи с него: но наоколо царял такъв мирен и невъзмутим покой, в храстите така приветливо бръмчали пчели и дебело им пригласяли големи мъхести бръмбари, въздухът така ухаел на див мед, толкова ласкаво греело слънцето и се усмихвало високото небе, че ръката му сама се отпуснала, не докоснала с камшика гърба на магарето.

— Да не си разбрал от някое насрещно магаре, твой приятел, къде е езерото? — попитал Настрадин Ходжа. — Добре, нека изборът на пътя да е твой; ти си господарят, аз съм слугата; върви където щеш — аз ще те следвам.

Можел ли той в тая минута да помисли, че думите му ще се окажат пророчески, че скоро той наистина ще стане слуга на своето магаре, а то — знатен, строг господар? Но да не избързваме, да помним думите на добродетелния Музафар Юсуп Раджаби: „Не ставай в разказа си като кутрето, което квичи, върти се и се мъчи да хване края на опашката си“, а да минем към следващата глава, в която се разказва как Настрадин Ходжа встъпил в двубой със собственото си име и за прискърбните за него последствия от това събитие.

След кратка почивка той отново се настанил на самара, отпуснал юздата и спокойно се потопил в размисъл, като оставил магарето да избира пътя по собствено желание.

Пътечката се виела все по-нагоре, реката се скрила в дъното на дълбока клисура и невидима, глухо мърморела оттам; насреща се спускали множество малки буйни поточета, над които тук-там през деретата били прехвърлени водни мостчета — дървени корита, покрити с мъхест жабуняк, замислено ронещи в светлата дълбочина под себе си тънки струйки. Скоро пътечката потънала в дъхави филизи на ситнолистен храсталак, повет и диви лози; слънчевата светлина, пресята през клоните, на горещи петна се сипела по лицето на Настрадин Ходжа; — така леко, без да оставят следа, се плъзгали и неговите мисли, по-точно — призраци на мисли, толкова мимолетни и неуловими били те.