Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Този овчар е живял на времето в Бухара и го познава — рекъл вторият пастир, мургав висок балканджия с черна брадичка и огнени очи, проблясващи изпод широки сърдити вежди.

— И не само овчарят — додал старецът, — и един керванджия го видял, пак на големия кокандски път.

А Настрадин Ходжа слушал тия думи и си мислел, че прибързано е свалил тъмните очила. Познали го. Седнал в тази малка чайхана, той мислено чувал растящото бучене на кокандския, андижанския и другите пазари из долината, развълнувани от неговото име. „Хич не е навреме тоя шум! — размишлявал той. — На всички тези слухове и приказки трябва да се тури край!“

— Грешите, добри хора — обърнал се той към събеседниците си. — Керванбашията и овчарят са се припознали, това е! Знам със сигурност, че Настрадин Ходжа сега е далеч оттук.

— Ама го е видял и един пътуващ търговец! — разгорещено възразил майсторът, по чиито хлътнали бледи бузи от вълнение избили червени петна.

„И търговец отгоре! — възкликнал на ума си Настрадин Ходжа. — Наистина кой дявол ме накара да свалям очилата!“

— Значи във Фергана Настрадин Ходжа има някакъв двойник — рекъл той. — Пак ви казвам, истинският, същинският Настрадин Ходжа не може да се появи по тия места.

— Защо, о, пътниче? Откъдо-накъде си толкова сигурен? — попитал старецът.

Надал глас и чайханджията от своите казани:

— Ако наистина преди една седмица са го видели някъде далече, защо да не може днес да се появи при нас? — Чайханджията дошъл при компанията, сменил празния чайник. — За него няма разстояния; веднъж как отишъл от Херат до Самарканд за четири дни!

— Там е работата, че той вече не пътува — рекъл Настрадин Ходжа. — Знайте, добри хора: предишния Настрадин Ходжа вече го няма. Той завъди челяд и забрави предишните скитания. Сивото му магаре от ден на ден дебелее в яхъра, пък и Настрадин Ходжа заглади косъма от мирния заседнал живот. Изкуфя, стана мързелив и сега не излиза от къщи без черни очила от страх да не го познаят.

— Искаш да кажеш, че отгоре на всичко е станал и страхливец? — затреперал гласът на пастира с брадичката. — Всички знаят, че той никога и от нищо не се е боял!

— Повечето е хвалба — пренебрежително отвърнал Настрадин Ходжа. — От всичките приказки за него три четвърти са врели-некипели.

— Врели-некипели ли? — възкликнал майсторът. — Че от кого тогаз треперят неправедните велможи, щом всички приказки за Настрадин Ходжа са врели-некипели?

Пастирите, чайханджията и старецът се спогледали и си смигнали.

— Не знам, не знам — рекъл Настрадин Ходжа, без да забележи това зловещо споглеждане. — Дори нещо повече — той си е сменил името. Сега се казва Узакбай, сега…

Не можал да се доизкаже: чайханджията изсумтял и с все сила стоварил върху гърба му здравия си юмрук: в същия миг младият пастир с непостижима пъргавина почнал да го млати с юмруци под ребрата от двете страни; старецът се вкопчил с кльощави пръсти в брадата му и закрещял:

— Така зер, нашият Настрадин Ходжа не бил вече Настрадин Ходжа — такива ли ги дрънкаш, проклети шпионино!

— Нарочно ги пускат под път и над път тия шпиони, да чернят Настрадин Ходжа и да го маскарят и кепазят! — пригласял му майсторът, без да забравя да налага с вулията, в която имало нещо твърдо, тежко и ръбесто.

— Чакайте бре! — пищял Настрадин Ходжа, като се вардел да не го цапардосат по главата или в хълбоците. — Кого бъхтите в името на Настрадин Ходжа! Самия…

Като видял дебелия, той бил готов да се разкрие пред тях (което впрочем едва ли щяло да бъде прието с доверие), но му попречил чайханджията. Със силен ритник той изхвърлил Настрадин Ходжа по стълбите на пътя, в краката на магарето:

— Пръждосвай се, презрян чакал, и повече да не си се мярнал в нашето село! Иначе, кълна се, ще изпотроша по гърба ти всичките си пръти.

Без дума да обели, Настрадин Ходжа се изправил на два крака, рипнал на самара и подгонил магарето в галоп, като пъшкал И охкал при всяко подрусване. А от чайханата го сподиряли ругатни на пет гласа.

Така печално завършил, неговият двубой със собственото му име — пример, поучителен за мнозина. Тук му е мястото да си спомним думите на веселия бродяга и пияница Хафез, пребит от тълпата на ширазкия пазар заради насмешливата му забележка за несравнимите газели на поета Хафез: „О, славно мое име — по-рано ти ми принадлежеше, сега аз принадлежа на теб; по-рано се радвах, че тичаш с много дни пред мен, а днес бих желал да вържа на краката ти топузи; аз съм кон, а ти си моят жесток ездач с тежък камшик в ръката! Така се обръща за човека на тази скръбна земя дори неговата слава — във вреда и тегоба за него!…“