Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Като минал пазара, Настрадин Ходжа подкарал магарето си към джамията Гюхар Шад. Просякът седял на същото място, главата му била леко повдигната нагоре, очите му били устремени в синьото небе и той замислено, и тихо се усмихвал, предусещайки може би своя полет през светлоносната бездна.

Настрадин Ходжа поспрял магарето:

— Благослови ме, о, мъдри старче! Чакай, ме след три месеца; тогава ще ти разкажа за езерото, за Агабег и, надявам се, ще мога да назова моята вяра. — Каква радост, какво възторжено умиление осветило лицето на стареца! Той станал, поклонил се на Настрадин Ходжа и докоснал земята с ръка; устните му беззвучно мърдали — произнасял напътствена молитва.

След градските порти пътят свивал към реката. Настрадин Ходжа отначало карал през градините покрай реката, сетне ударил по черния път през къра. Наоколо влажно димели разорани нивя, отрупани с хора — било тъкмо в разгара на пролетната работа.

В долината, в оризищата, работели по трима: як гърбав вол във вода до коляно тежко влачел грубо рало; след ралото с блеснал от пот прегънат гръб вървял орач; отзад отвисоко стъпвал с червени дълги крака важен щъркел, който събирал из редкия батак попови лъжички и разни червейчета. „Аллах да благослови труда ви!“ — подвиквал Настрадин Ходжа; троицата спирали, извивали глави към пътя; орачът оцеждал с длан потта от челото си, отвръщал: „Сполай ти, аллах да благослови пътя ти!“ — и бавното шествие продължавало по реда си: първо — вол, след него — орач, накрая — щъркел.

Било средата на април: сянката на дърветата, до вчера прозрачна и рядка, днес падала на пътя гъсто и дебело: толкова щедро пролетта обличала с младо листе дърветата. Тя, многомилостивата, не правела разлика между благородния бадем и келявия степен саксаул, между двуноги и четириноги, между пернати и влечуги — еднакво изливала върху всички своята благодат, еднакво признавала всички достойни за живот и щастие. Насреща й в дружен ликуващ хор цвърчали и чуруликали птици, квакали жаби, прошумолявали гущери, а мравките, бръмбарите, буболечките и другите земни твари, лишени от природата от глас, изразявали своя възторг със суетливо пълзене и щъкане.

Можел ли Настрадин Ходжа да мълчи сред това радостно тържество? Опиянен от пролетния простор, от свободата, той присъединил своя глас към общия ликуващ хор. Ето неговата песен:

Всичко, което се изпречвало на пътя му, намирало отзвук в неговата песен, а нали аллах е сътворил земята кръгла, тъй че земните пътища, преминавайки един в друг, нямат край, то и песента на Настрадин Ходжа била безкрайна; той би могъл да обиколи целия свят и да се върне в къщи от другата страна все със същата песен:

През това време пътят ставал все по-широк, коловозите — все по-дълбоки; насреща започнали да прииждат все повече каруци, ездачи, пешаци.

А към пладне Настрадин Ходжа с трепнало сърце дочул пред себе си глух непрекъснат тътен — като бученето на далечен водопад. Бучал и тътнел големият път!

Познало това бучене и магарето, пробудило се и с магарешки тръс се понесло нататък. „Напред! Напред“ — викал Настрадин Ходжа и ритал магарето с пети, но то усилвало крачка и без подкана. Очилата подскачали на носа на Настрадин Ходжа; той ги смъкнал и ги запокитил на пътя — очилата се ударили о един камък и се разпилели на стъклени пръски.

След половин час големият път бил пред него. Както винаги, над пътя висял тежък облак прах, през който безспирно се нижели хора, коне, волове, магарета, камили: едни — за Коканд, на пазар, други — от Коканд. Всичко това се бутало, блъскало, цвилело, мучало, ревяло и крещяло на различни гласове и вдигало оглушителна врява.