Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Отчаяно, с неизразима скръб просякът скрил с длани слабото си изпито лице.

Жалостта като гореща вълна ударила Настрадин Ходжа, в сърцето, страните му заляла парливата боя на срама.

— Прости ми жестокия упрек! — възкликнал той и докоснал рамото на просяка. — Утеши се, аз знам: твоето езеро е в планината Фергана, това ми стига. Ще намеря езерото и ще намеря Агабег, кълна се в звездата, на която ми предстои да се преселя. Щом цъфне бадемът в моята градина, тръгвам на път. Спокойно продължавай да усъвършенствуваш своето духовно същество, о, звездостранствени старче, а всичко друго остави на мен!

На връщане към къщи, като шляпал през локвите, Настрадин Ходжа ту се усмихвал, ту потъвал в размисъл. „Безумец или мъдрец е тоя просяк?“ — питал се той. Нощта била влажна, студена, но в дъхавата влага на вятъра, в чистотата и яснотата на звездния блясък се усещало приближаването на пролетта.

Настрадин Ходжа свърнал по своята уличка. Тук, край пътя, имало един добре познат нему корубест кавак с хралупа — много стар, ако се съди по белезите и черните мазоли на грапавата му кора. Сега стволът на кавака бил невидим в тъмнината, която сливала в едно земя, къщи и огради, но клонестата корона тънко премрежвала тъмно-прозрачното небе, леко сребристо от звездите. Настрадин Ходжа подскочил, хванал най-ниското клонче на кавака и внимателно, за да не се счупи, го навел към себе си. Само преди една седмица кавакът бил безжизнен, потънал в тежък зимен сън като в смърт, а сега под пръстите му ясно се усещали пъпките, още нелепкави, но вече благоуханни. И като долепил ухо до набръчканата кора, Настрадин Ходжа доловил слаб, едва различим звук, като стон на далечна струна — бученето на среднощния вятър; а може би започналото вътре в кавака съкровено движение на мъзгата от корена към върха.

След тия паметни беседи Настрадин Ходжа вече не пускал пари в чинийката на стария просяк, но винаги вземал от къщи прясна ечемичена питка, завита в чиста кърпа.

Просякът, както и по-рано, благодарял с мълчалив поклон и поглед, изпълнен е надежда. — Скоро, сега вече скоро! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Омекне ли времето в планината, изпръхнат ли пътищата, тръгвам да търся езерото.

Все по-чисто, по-високо, по-синьо ставало небето, все по-рядко се забулвало с облаци; по пладне можело да се седи без халат на слънцето. Развълнуван от настъпването на пролетта, Настрадин Ходжа отслабнал, очите му светели с остър младежки блясък; сънят му през тези дни станал накъсан и лек.

Минала нова седмица; една нощ Настрадин Ходжа, измъчван от безсъние, излязъл в малката си градина и замрял от възхищение. Земята плувала в синкав дим, а тъмно-прозрачният въздух над нея бучал и стенел, изпълнен с призивното крякане на гъските, със звънтенето и свистенето на крилата на птиците. Волните птици летели на север: „На път, на път!“ — крещели с медни гласове гъските и събирали високо в небето, под самите звезди, своите кервани; „По-бързо, по-бързо!“ — отвръщали им неспокойните птици и безредно, както се случи, от всички страни, на ята, на двойки и поединично се носели ниско и стремително, почти докосвайки дърветата. В градината въздишал вятър и обсипвал земята с бял дъжд от отронени цветове, в потоците бучала песенна пролетна вода; в конюшнята тревожно и радостно зацвилило жребче и екливо изтропало с копита по глинения под. Настрадин Ходжа дълго стоял унесен, захласнат от великото движение по небесните пътища.

Утрото го сварило в яхъра при магарето.

— Не тъгувай, дните на нашата скръб свършиха! — говорел той, прегърнал шията на своя дългоух приятел. — След една седмица ние ще бъдем далече оттук, по големите пътища, по шумните пазари. Но Гюлджан… Какво да я правим? Да й кажем направо, да й разкрием тайната? Но ти знаеш нейния нрав: ако случайно се удави в реката — спаси ни аллах и ме опази от такова нещо! — аз бих тръгнал да я търся не надолу по течението, а нагоре!

Той се замислил. Различни мисли като летящи светкавици пронизвали ума му, но той ги отхвърлял една след друга.

— Нима толкова съм изкуфял? Защо мълчиш, вярно мое магаре; мисли, помагай ми!

Магарето му отвърнало с въздишка и куркане в корема. В това време прозрачният розов лъч на изгрева проблеснал през пролуката на вратата в яхъра; очите на Настрадин Ходжа ярко пламнали срещу зората.

— Ами, разбира се! — възкликнал той. — Щом аз не мога да се отделя от семейството, защо семейството да не се отдели от мен?…