Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Той притворил очи и няколко минути мълчал, запазвайки на лицето си важен, съсредоточен израз, сякаш се вслушвал в тайнствен вътрешен глас, след това лицето му се прояснило и той вдигнал пръст, приканвайки госта към внимание.

Тайната на стареца за превъплътяването на духа се оказала отдавна позната на Настрадин Ходжа от беседите с индийските дервиши, но той от вежливост мълчал. Незабелязано мислите му се отклонявали — към семейството, към наближаващата пролет и от поученията на стареца останал само еднозвучен глас, приличащ на равномерното бръмчене на вретено, а думите изчезнали. „След една седмица ще задуха южнякът, пътищата ще се размекнат, снегът по проходите ще се стопи — мислел си Настрадин Ходжа. — Ще мине още една седмица и ще тръгнат на път далечни кервани, ще тръгнат стадата на чергарите-овчари…“

А вретеното бръмчало ли, бръмчало… След още една минута в килията се чуло леко преливно похъркване и нежно подсвирване с нос.

Настрадин Ходжа спял. Устните му били полуотворени, тюбетейката се килнала над лявото му око, главата му клюмнала, раменете му увиснали. За щастие той седял в тъмното и старецът не забелязал позорната му сънливост. Ала великите тайни, завесата над които вече се приповдигала, така си и останали скрити за него, а заедно с него — и за нас.

Той спял и сънищата му били далеч от всякакви свръхземни тайни; Сънувал пътищата, пътищата, за които непрекъснато мислел наяве, гъмжащите пазари, толкова скъпи на сърцето му, камилските кервани в пустинята, планинските преходи, където пътниците, наловени за общо въже, се изкачват през мокрите плътни облаци. Той виждал ослепителния син пламък на южните морета, люлеещите се кристално гладки вълни, падащи на талази под високия нос на кораба, скърцането и плъзгането на ръждивата рулева верига покрай бордовете, издутите, пълни с вятър платна на турските фелуки.

Тюбетейката се изхлузила от главата на Настрадин Ходжа и паднала на коленете му. Той трепнал и се събудил.

Дервишът продължавал своето поучение:

— Ще попитат: къде намира новото си въплъщение нашият дух, след като напусне земята, и къде е пребивавал по-рано, преди да се появи на земята? Ами планетите, ами звездите, пръснати из вселената! Ние идваме на земята от някоя звезда и отиваме на звезда; ние сме звездни странници, о, Настрадин Ходжа! Ето защо звездният купол привлича нашия взор и ни изпълва с възвишено умиление: ние виждаме над себе си нашата вечна и безгранична родина, от която сме получили безсмъртие.

Настрадин Ходжа решил, че е дошло вече време да зададе на стареца някакъв въпрос и с това да прикрие своята позорна сънливост:

— О, мъдри старче, на мен често ми се е случвало да виждам падащи звезди. Как да се разбира тяхното падане? Ако се е откъснала и паднала някоя звезда, на която аз вече съм бил в едно от предишните си превъплъщения — пак добре, но ако падне тая, на която ще трябва да се преселя? Къде да я търси моят дух, след като свърши земното му битие, и къде ще се дене, ако не я Намери във вселената?

Старецът стъписано отметнал глава и дълго се взирал в Настрадин Ходжа с изумени очи.

— Пък аз тъкмо исках да те похваля за усърдието, с което попиваш поученията ми, без да прекъсваш хо-, да на моите мисли с глупави и неуместни въпроси — казал той недоволно. — Но вече е късно, вече пропяха среднощни петли и градската стража би барабаните, призовавайки жителите да гасят огъня в огнищата; върви си с мир в къщи, помисли върху тайните, които ти разкрих днес, а утре вечер ела пак и ще продължим беседата.

Настрадин Ходжа станал, мълком се поклонил на просяка и излязъл от килията. Нощта го посрещнала с влажен вятър и тъма — непрогледна като оня мрак на невежеството, в който тънат мнозина лениви по дух и разум люде. Но дъждът бил спрял, облаците се разпокъсвали; в пролуката, която се появила на запад, надникнала самотна звездица — плаха, сякаш разплакана. През мокрите си ресници тя учудено гледала от високото черната студена земя и в нейното сияние имало толкова ласкава кротост, че Настрадин Ходжа, разчувствуван, пожелал да иде именно на тая звезда, щом наистина му било съдено да се пресели в звездното пространство. „О, прекрасна синя звездице, бъди приветлива към мен, когато настане моят час!“ — мислено възкликнал той и се възнесъл в надземните висини, но точно в тоя момент смъртната му плътска обвивка се подхлъзнала на едно криво мостче от две греди и шумно, с плясък и пръски се пльоснала в дълбоката вада, пълна с ледена вода. Настрадин Ходжа станал вир-вода, целият се овъргалял в калта и докато се прибере у дома си, премръзнал и посинял. „Къде те носят дяволите в тая тъмница!“ — чумосвала Гюлджан, докато окачвала край огъня мокрите му дрехи да съхнат; той мълчал и в душата си ругаел с най-обидни думи благочестивия старец с всичките му звездностранствени поучения, заради които се наложило да прави по нощите такива печални земни странствувания…