Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Ала един ден глухонемият просяк изведнъж проговорил. Било към края на зимата, една навъсена привечер; облаци забулвали залеза, пръскал ситен дъждец, вятърът свирел в голите клони, къдрел мътната вода в локвите, разрошвал и запрятал камъшения навес над главата на стария просяк. Настрадин Ходжа спрял до него, бръкнал за монета, но не успял да я извади — просякът протегнал към него сухата си ръка и рекъл с прочувствен глас:

— Не тъгувай, Настрадин Ходжа, скоро ще свалиш тъмните очила.

Настрадин Ходжа замрял на място с ококорени очи, със зинала уста и с ръка в джоба. Той добре знаел всички шмекерии на просяците и нямало да се учуди, че е проговорил един глухоням, но откъде старецът знае неговото име?

Просякът отгатнал мислите на своя събеседник.

— Не се бой от мене, Настрадин Ходжа! — дълбоко в белите му очи блеснала светлина. — В надеждата да получа от тебе помощ аз вече много години търся беседа с тебе, ала досега това не ми се удаде, макар да съм те виждал много пъти и преди. Виждах те в Бухара, когато седеше с чинийката си до аязмото Лаби Хауз, виждах те в Самарканд…

— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа, чието учудване растяло с всяка дума на просяка. — Как така и откъде си научил, че съм тук? Ти пося в сърцето ми тревога.

— Изтръгни я от сърцето си! В целия район само аз знам за твоето пребиваване тук. Каза ми един мой духовен брат от нашето тайно братство на Мълчаливите и Постигащите или — другояче — Звездостранствуващите дервиши. Като минавал подзиме през пазара, той случайно те видял точно в момента, когато един нескопосан хамалин съборил с денка тъмните ти очила…

— Спомням си! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Ей че остри очи има твоят духовен брат, Щом ме е познал само за един миг. Ти сигурен ли си, че той не съчетава тайното братство на Мълчаливите и Постигащите с едно друго, също така тайно братство — на Подслушвачите, Съгледвачите и Преследвачите?

— Не съгрешавай! — спрял го строго просякът. — Той беше добродетелен брат, неговата памет за мен е свещена, понеже той вече премина от тленното земно битие в другото, висшето състояние.

— Прости ми, мъдри старче — казал Настрадин Ходжа, усещайки вътрешно влечение към дервиша и желание да му се довери. — Кажи ми сега защо точно днес се обърна към мене?

— Според нашия устав триста шейсет и три дена в годината аз съм глух и ням, говея — отвърнал старецът. — Ти си първият, с когото заговорвам след едногодишно мълчание. Днес именно започват онези мои два дена, когато съм свободен да сваля печата от устата си. Колкото до предишните ни срещи, те бяха или преди, или след тези дни и аз мълчах, макар че сърцето ми се стремеше към теб и душата ми се обливаше в сълзи.

— Казвай каква е мъката ти, каква помощ очакваш от мене! — възкликнал Настрадин Ходжа, трогнат от думите на стареца. — Да не би да имаш нужда от пари, почтени старче? Разгеле имам скрити на тайно място сто и петдесет танга, за които жена ми не знае.

— Аз съм дервиш и не търся в света никаква изгода освен духовна отвърнал старецът с достойнство. Не, не те моля за пари, но не му е тук мястото, на студения вятър, да говорим за подобни неща: ела с мен.

Влезли в развалините на джамията.

Старецът завел гостенина в малка килия, оцеляла по Някакво чудо от земетресението, запалил кандилцето с огниво. Настрадин Ходжа видял в ъгъла слама — постелята на стареца, гърне за вода, пръстена купчинка, похлупена с почерняла и корава питка, нагризана по края рт мишките. Нищо повече нямало в килията, а и нищо повече не било нужно на стареца, постигнал цялата дълбочина и мъдрост на дервишкото учение.

Старецът взел питката, внимателно отчупил наядените крайчета в дланта си, сипал трохите върху месалче, постлано в ъгъла пред една миша дупка, След това разчупил питката и дал едната половина на гостенина:

— Преди нашата беседа нека да хапнем.

Зад стените фучал вятър, свирел през пролуките, навеждал и полюшвал тънкото езиче на кандилото; според пламъка по стените и по тавана играела сянка, която ту скривала, ту откривала слабото гърбоносо лице на стареца.

Тук, в тази мизерна килия, съпровождана от тъжния вой на вятъра и равномерния шум на упорития дъжд, цвърченето на мишките и боричкането им в сламата, започнала тяхната беседа. Старецът поровил някъде из ъгъла, измъкнал изпод сламата кърпица, развързал я и изсипал на каменния под шепа дребни сребърни монети.

— Ето парите, които ти пускаше в моята чинийка. Запазил съм ги всичките, до вчерашния гологан; вземи си ги и ги тури при ония сто и петдесет танга, за които не знае жена ти.