Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Те грешат: брястът няма да се сгромоляса в реката и няма да отплува по течението. Водата ще отнесе всичко дребно и хилаво покрай него, но няма да се пребори с могъщото му коренище, забито дълбоко в земята под самото дъно. Той ще се задържи на брега и същата тази река, която отнася пръстта му, ще довлече плодороден нанос, а брястът, укрепил брега, ще се зеленее още дълго, и още по-широко ще простира могъщата си гъста корона, докато онези, застаналите настрани, ще предадат своя жалък живот на огъня в огнището… И дори когато цялата му кора се обели, дървесината му изсъхне и в ствола му престанат да текат сокове, него няма да го отсекат и няма да го нацепят на дърва, а ще го заградят с красива ограда и ще го сочат на дошлия в Ходжент пътник, и ще му казват: „Това е караагачът, дето го посади и отгледа самият Настрадин Ходжа!“

И пътникът ще научи още, че ходжентската хлебарска махала Разок (което ще рече: „Даващият хляба насъщен“) хората наричат и с друго име: Настрадин Ходжовата махала, защото точно тук според преданието в отколешни времена е била неговата къща. Ходжентци ще разправят на пътника, че в планината по пътя за Ащ има езеро, Настрадин Ходжовото езеро; на брега на това езеро е малкото селце Чорак; в това селце е Настрадин Ходжовата чайхана, а под стряхата й живеят Настрадин Ходжовите врабчета — потомци на един прочут врабец, за когото тепърва ще става дума. И пак там има една пещера със странно название — „Обиталището на благочестивия крадец“, има бара на Настрадин Ходжа, мостче на Настрадин Ходжа — с една дума всичко тук е обвеяно със спомени за него, сякаш той е заминал с магарето си оттук едва вчера.

Облечени в халата на усърдието и въоръжени с тояжката на търпението, ние посетихме всички тези места. Под много завивки нощувахме, на много огньове се гряхме, с много люде приказвахме за Настрадин Ходжа; съдбата беше благосклонна към нашето дирене — и ето днес ние разгръщаме още една страница от неговия живот и повтаряме след велемъдрия ибн Туфейл: „Да бъде тази история за поука на оногова, който има сърце или който чува и вижда…“

Като напуснал Бухара, Настрадин Ходжа заминал с жена си Гюлджан първо за Стамбул, а оттам при арабите. Той предизвикал смут последователно в Багдад, Медина, Бейрут и Басра, причинил небивали размирици в Дамаск, сетне пътем минал през Кайро, където за късо време заемал длъжността главен съдия на града. Кого и как е съдил — не знаем; със сигурност се знае само едно — след това цели две години по цял Египет търсили да хванат Настрадин Ходжа. А той в това време бил далече — по други земи, по други пътища.

Вечен скитник, той никъде не спирал за дълго: щом се сипнела зората, оседлавал магаретата — бялото за Гюлджан, сивото за себе си — и отново поемал на път, все напред и все по-далеко, като всяка вечер сменял бивака си. Сутрин го сковавал студът и го връхлитала виелица в снежен горски проход, по пладне устните му сушила маранята на каменна клисура, вечер вдъхвал благоуханната свежест на долината и пиел от аръка мътната вода, чието раждане от ледовете и снеговете бил видял днес там, горе.

Ако зависело от него, той никога нямало да спре да скита, щял да пътува и да пътува, опасвайки земята с малките ситни следи от копитата на своето магаре. Но един човек, който има жена, трябва да има и потомство. Настрадин Ходжа не се отклонил от това правило: на четвъртата година от съпружеския им живот Гюлджан му подарила четвърти син. Радвал се Настрадин Ходжа, радвала се Гюлджан, ликували шумно и пляскали с ръчички братчетата на новороденото, тържествено ревяло бялото магаре, известявайки на всички двуноги с пера и без пера, на всички четириноги, на всички плаващи и пълзящи за идването на бял свят на младия стопанин. Само сивото магаре не се радвало, омърлушено клепало е уши и гледало в земята, без да забелязва щедро разлятата наоколо пролетна красота.

След един месец поели нататък — Гюлджан на своето бяло магаре, Настрадин Ходжа на сивото. Пред Настрадин Ходжа, на самата грива на магарето седял най-големият син, вторият седял отзад, на задницата на магарето, и си играел — държал свитата му опашка и чепкал налепените по нея репеи; третият син бил в дисагите от дясната страна, а четвъртия турили в лявата.