Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

А на другия ден в Стамбул се заредили чудни и необикновени събития… Но човек не бива да разправя за онова, на което не е бил сам свидетел, и да описва страни, които не е видял; с тези думи ние ще завършим в нашето повествование последната глава, която би могла да послужи за начало на нова книга за по-нататъшните приключения на несравнимия и безподобен Настрадин Ходжа в Стамбул, Багдад, Техеран, Дамаск я много други прославени градове…

1940

Учените мъдреци от миналите векове са оставили в наследство на света много книги, които с факела на своите знания да осветяват нам, живеещите сега, лъкатушните и опасни пътища на нашия живот. В тези книги можеш да намериш всичко: войни и земетръси, чудеса и пророчества; всяка страница е украсена с имената на шейхове и халифи, непобедими воини и прочее прославени мъже; само за един човек нищо, ни една дума не е казана в тия книги — за Настрадин Ходжа, макар и да е бил той прочут по целия свят.

Подобен пропуск от страна на мъдреците не ни учудва. В ония далечни години нерядко се е случвало някой мъдрец да сее в своята книга семената на богатство и почит, а да жъне — уви! — само неизброими беди. Поради тази причина мъдреците са били крайно предпазливи в думите и мислите си, което личи от примера с преблагочестивия Мохамед Расул ибн Мансур: като се преселил в Дамаск, той захванал да съчинява книгата „Съкровището на добродетелите“ и тъкмо стигнал до животописа на многогрешния везир Абу Исак, когато изведнъж научил, че градоначалникът на Дамаск е пряк потомък на тоя везир по майчина линия. „Благословен да е аллах, дето навреме ми изпрати свише тая вест!“ — възкликнал мъдрецът, тозчас отброил десет чисти страници и на всяка написал само „Во избежение“ — подир което веднага преминал към историята на друг везир, чиито могъщи потомци живеели далеч от Дамаск. Благодарение на тази далновидност посоченият мъдрец живял в Дамаск още дълги години без сътресения, дори можал да си умре от естествена смърт и да мине по моста в отвъдния свят, без да бъде принуден да носи като фенер отпред собствената си глава.

За Настрадин Ходжа книгите мълчат. През ония години върху неговото име лежал тежкият камък на забравата. Такава е била повелята на могъщите владетели — халифи, султани и шахове: те се надявали да му отмъстят поне в бъдните векове, като го лишат от посмъртна слава. Но ще попитаме: дали са постигнали целта си? Стара история, една и съща за всички времена, казал го е Селман Саведжа: „Достойният ще се прослави, да биха се и всички вихри съюзили срещу му!“

Понеже има една книга, над която нямат власт халифите: народната памет. В тази велика книга намери своето безсмъртие Настрадин Ходжа.

В град Ходжент, на брега на Сърдаря, има едно широко пусто място, където никой не иска да се засели и да посади градина, защото реката на това място завива, размива брега и всяка година отнася по три–четири лакътя. Реката е отнесла вече половината пущинак и е стигнала току до вековния бряст, израсъл самотно, оголила е от едната страна възлестите му груби корени, плъзнали по глинения сипеи към водата. На откритото слънце, напоен с обилна влага, караагачът е разперил широките си клони, сочно зеленее и засенчва с бухналата си корона съседните дървета, скупчили се на жалка китка встрани, до големия прашен път. Премалели от жажда, изгорели от пек, те едва шумолят с хилави, спаружени листа и като мнозина нищожни човеци злобно завиждат на щастливия горделивец. „Нищо — мислят си те, — реката ще размие още брега, на който се крепи, той ще загуби опора, ще се сгромоляса и ще отплува по течението, за да изгние безславно нейде на пясъчна плитчина. А ние ще си стоим тук както преди и ще въздаваме слава на съдбата, която ни е отгледала далеч от реката; нека да е грозен редкият ни листак, безсилен да постеле на пътника дебела сянка, нека ни засипва горещият прахоляк на пътя, а спечената корава пръст да стяга корените ни — ние сме доволни и не щем друга участ, понеже стремежите раждат опасности, пример за което е горделивият бряст!“