Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Гюлджан, моето магаре нещо е омърлушено напоследък — рекъл Настрадин Ходжа. — Да не е болно, аллах да ни пази от такава беля!

— Като стигнем някой пазар, купи един хубав камшик и веднага ще се развесели — посъветвала го Гюлджан.

Магарето се вслушвало в тия слова, само въздишало, а в душата си роптаело срещу стопанина.

Минала година. Отново дошла пролетта, южният вятър разпукнал цветовете на кайсиите, градините се окъпали в бяло-розовата пяна на цъфтежа, изпълнили се с писукане, свирукане, цвъртене и чуруликане, потоците излезли от бреговете и нощем бучали и фучали като хали. Веднъж като спрели да починат, сивото магаре погледнало Гюлджан и забелязало, че тя май отново е наедряла. Като се убедило, че подозренията му са верни, то заревало, скъсало юлара и хукнало през драките.

Едва тогава Настрадин Ходжа се сетил каква е причината за тъжната замисленост на дългоухото.

— Моя прекрасна Гюлджан — рекъл той, — справедливо ще е да вземеш двете малки деца при тебе, на бялото магаре.

Сега вече се омърлушило бялото магаре, а сивото, напротив, предяло с уши, въртяло и размахвало опашка и пъргаво потропвало с копита по пътя.

Но минали още две години — и кахъри налегнали и двете магарета.

— Дали да не купим трето? — предложила Гюлджан.

— О, моя несравнима роза, нали ако върви така, скоро след нас ще се проточи цял керван! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Не, виждам, че годините на странствуване за мене свършиха, дошли са години на съзерцание и размисъл.

— Слава на аллаха! — възкликнала Гюлджан. — Най-после се досети, че на твоята възраст и с такова семейство не ти приляга да скиташ пенкилер по пътищата. Ще идем в Бухара, ще живеем при тате…

— Чакай — спрял я Настрадин Ходжа, — забрави ли, че в Бухара още царува същият пресветъл емир и той, разбира се, помни своя придворен звездоброец Хюсеин Хуслия. Я по-добре да се заселим тук, в Коканд или в Ходжент.

От могилата, където той разпънал този ден чергилото си за нощувка, се виждали два пътя: единият широк, търговски, за Коканд, другият — черен селски път за Ходжент. По широкия кокандски път в тежки облаци прахоляк се нижел и тътнел тъмен поток от камилски кервани, коли, конници и пешаци; ходжентският път бил пуст, тих и високото небе над него едва розовеело, обагрено с прозрачната светлина на зарята.

— Да идем в Коканд — рекъл Настрадин Ходжа.

— Не, по-добре да идем в Ходжент — отвърнала Гюлджан. — Уморих се от големите градове, от шумни пазари, искам да си почина на тишина.

Той разбрал грешката си: щом искал да иде в Коканд и знаел нрава на своята съпруга, трябвало да й предложи Ходжент. „В тоя джендем!“ — щяла да възкликне тя и на сутринта щели да хванат широкия път. Но да поправя грешката си било късно, а да спори с жена си — дори опасно, защото права е древната пословица: „Който спори с жена си, скъсява живота си.“

Настрадин Ходжа въздъхнал и рекъл:

— Аз съм ходил някога в Ходжент и още помня вкуса на тамошното прочуто грозде. Добре, нека бъде на твоето…

И те се заселили в Ходжент, в хлебарската махала Разок, на самия бряг на Сърдаря. Великата река, хранителка на безброй поколения, отскубнала се от тесните планински проломи, умирявала в долината лудия напор на жълтите си клокочещи води и при Ходжент течала плавно, могъщо, дарявала живот на растения, животни и хора и приспивала нощем децата на Настрадин Ходжа с тихия ромол на струите, които подминали глинестия бряг.

В годините, за които става дума тук, от старата слава на Ходжент и от неговите богатства не било останало вече нищо. Сега това било малко задрямало градче, пълно е ахтарджии, бахчеванджии, бостанджии и много чалмалии старци — бивши молли, мудариси, улими и кадии. Старци се молели в джамиите, старци седели в чайханите, тътрели се по улиците, кьорсокаците и чаршиите, огласяли града с немощна кашлица и шляпали с подпетени чехли. Такова струпване на старци в един град било за чудене — като че ли всички те тайно се били сдумали да предадат своя прах само на жълтата ходжентска земя и за тази цел се били стекли тук от всички краища на мюсюлманския свят.

Опасан от всички страни с пълноводни аръци, защитен с планини от студените ветрове, Ходжент с неговите градини и лозя бил истински рай за всеки уморен от бурите на живота човек — затова и ходжентци никога не се уморявали да благодарят на аллаха за своя честит живот в толкова благословено място.

Само един човек в целия град мислел другояче — някой си Узакбай, бивш надзирател на пазара в Самарканд. Впрочем този Узакбай изобщо бил странен и неприветлив човек: винаги носел големи тъмни очила, които скривали половината му лице, не правел достлук с никого, не разговарял, никому не ходел на гости и никого не канел у дома си. Такава затвореност подсказвала на комшиите, че той има тъмна душа, омърсена с много злодеяния. Дечурлигата бягали настрани от него, криели се зад оградите и зад ъглите и му викали: „Бухал! Очилат бухал!“ А той все си мълчал, само клател глава и тъжно се усмихвал на прякора си.