Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ще дойда където поискаш! — рекла тя.

Жителите на Бухара изпроводили Настрадин Ходжа, както подобава. Ханджиите докарали на годеницата бяло като памук магаре, по него нямало нито едно тъмно петънце и то горделиво сияело, застанало до своя сив събрат, стария и верен спътник на Настрадин Ходжа в скитанията му. Но сивото магаре ни най-малко не се смущавало от това бляскаво съседство, спокойно дъвчело зелената сочна детелина и дори отблъсквало с муцуна муцуната на бялото магаре, сякаш с това му давало да разбере, че въпреки безспорното си превъзходство в боята, бялото магаре още далеч няма пред Настрадин Ходжа такива заслуги, каквито има то, сивото магаре.

Ковачите домъкнали едно голямо подвижно ковашко огнище и още там подковали двете магарета, сарачите подарили две богати седла: едно украсено с кадифе — за Настрадин Ходжа, друго украсено със сребро — за Гюлджан. Съдържателите на чайхани донесли два чайника и два хубави китайски филджана, оръжейникът — сабя от знаменитата стомана гурда, за да има с какво да се брани Настрадин Ходжа от разбойниците из пътя; килимарите донесли чулове, въжарите — изплетено от косми ласо, което, разстлано в пръстен около спящия, предпазва от ухапването на отровна змия, защото змията, като се набожда на твърдите косъмчета, не може да пропълзи през него.

Донесли подаръците си тъкачите, медникарите, шивачите, обущарите; цяла Бухара с изключение на моллите, сановниците и богаташите стягала за път своя Настрадин Ходжа.

Грънчарите стоели настрана печални; те нямали какво да подарят. За какво му е на човека из път глинен кърчаг, когато има бакърен, подарен от бакърджиите?

Но ненадейно най-старият от грънчарите, който наброявал вече над сто години, издигнал глас:

— Кой казва, че ние, грънчарите, не сме подарили нищо на Настрадин Ходжа? А мигар неговата годеница, тая прекрасна девойка, не произлиза от славното и знаменито съсловие на бухарските грънчари?

Грънчарите се развикали и загълчали, изпаднали в пълен възторг от думите на стареца. После те дали от свое име на Гюлджан строга поръка — да бъде на Настрадин Ходжа вярна, предана другарка, та да не накърни славата и честта на съсловието.

— Наближава изгрев слънце — обърнал се Настрадин Ходжа към народа. — Скоро ще отворят градските порти. Аз и годеницата ми трябва да заминем незабелязано! Ако дойдете да ни изпращате, стражата ще помисли, че всички жители на Бухара са решили да напуснат града и да се преселят на друго място, ще затворят портите и няма да пуснат никого. Затова разотидете се по домовете си, о, жители на Благородна Бухара, нека вашият сън бъде спокоен и нека никога не надвисват над вас черните криле на бедата, и нека Делата ви преуспеят! Настрадин Ходжа се сбогува с вас! За дълго ли? И аз самият не зная…

На изток вече почвал да се стапя тесен, едва забележим кенар. Над езерото се вдигала лека пара. Народът взел да се разотива, хората гасели факлите, викали на сбогуване:

— На добър път, Настрадин Ходжа! Не забравяй родната си Бухара!

Особено трогателно било сбогуването с ковача Юсуф и съдържателя на чайханата Али. Дебелият съдържател не можел да сдържи сълзите си и те обилно мокрели червените му пълни бузи.

Докато отворили портите, Настрадин Ходжа стоял в къщата на Нияз, но щом първият мюезин разточил над града печалната звънлива нишка на гласа си, двамата с Гюлджан поели на път. Старецът Нияз ги изпроводил до ъгъла: по-нататък Настрадин Ходжа не позволил и старецът спрял, загледан подире им с овлажнели очи, докато се скрили зад завоя. Долетял лек утринен ветрец и взел да шета по прашния път, като грижливо заличавал следите.

Нияз тичешком се спуснал към къщи, бързо се изкачил на покрива, отдето се виждало далеч зад градската порта, и като напрягал старите си очи, отмахвал нежеланите сълзи, дълго гледал жълтия, изгорен от слънцето рид, по който се виела далече-далече сивата лента на пътя. Той дълго чакал, в сърцето му се запромъквала тревога: дали Настрадин Ходжа и Гюлджан не са попаднали в ръцете на стражарите? Но ето, като се повгледал, старецът различил в далечината две петна — сиво и бяло; те се отдалечавали все повече и повече, намалявали все повече и повече, после сивото петно изчезнало, слято с рида, а бялото се виждало още дълго — ту затъвало в доловете и падините, ту се показвало пак. Най-после и то изчезнало, разтопило се в надигащата се мараня… Започвал денят и заедно с него жегата. А старецът, който не забелязвал жегата, седял на покрива, горчиво замислен, побелялата му глава се тресяла и една буца заседнала в гърлото му. Той не роптаел срещу Настрадин Ходжа и дъщеря си, желаел им дълго щастие, но му било тъжно и тежко да мисли за себе си — сега къщата му съвсем опустяла и нямало кой да утеши със звънлива песен и весел смях самотната му старост. Повял горещ вятър, люшнал листата на асмата, завъртял вихрушка прах, закачил с крило грънците, които съхнели на покрива, и те зазвънтели жаловито, тънко, проточено, като че и те тъжели за напусналите къщата…