Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Хей вие, джинове! — не издържал той. — Ако хвърляте така чувала, ще ме осакатите още повече, а вие трябва да направите обратното!

В отговор получил яростен ритник.

— Ей-сега ще си намериш изцелението, о, сине на греха, на дъното на шейх Ахмедовото езеро.

Тези думи докарали лихваря до пълно недоумение; какво общо има тук езерото на шейха Ахмед? Недоумението на лихваря преминало в изумление, когато чул над чувала гласа на своя стар приятел (лихварят можел да се закълне в това!), почтения Арсланбег, началник на дворцовата стража и войска. Мислите в главата на лихваря се завъртели като вихър: откъде се взел изведнъж Арсланбег, защо той псува джиновете, че са се забавили из пътя и защо джиновете, когато му отговарят, треперят от страх, и раболепие; та нали не може Арсланбег едновременно да изпълнява и длъжността главен джин? И как трябва да постъпи сега — да премълчи или да му извика? Тъй като в това отношение, лихварят не бил получил никакви напътствия, решил за всеки случай да си мълчи.

През това време шумът на тълпата се засилвал и все по-често, по-високо звучала някаква дума; като че всичко наоколо — и земята, и въздухът, и вятърът — било наситено с тая дума, тя бучала, шумяла, тътнела и замирайки, отеквала надалеч. Лихварят притихнал заслушан. И я различил.

— Настрадин Ходжа! — шумяла тълпата с хиляди гласове. — Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

И изведнъж всичко затихнало и в мъртвата тишина лихварят чул съсъка на горещи факли, шумолене на вятър, плисъци на вода. Мравки пролазили по уродливия му гръб, черен ужас пропъплил бавно към него, като го облъхвал с леденото си, вцепеняващо дихание.

Разнесъл се нов глас и лихварят можел да се закълне, че тоя глас принадлежи на великия везир Бахтияр.

— В името на всемилостивия й всемогъщия аллах! По повеля на великия и слънцеподобния бухарски емир престъпникът и осквернителят на спокойствието, сеячът на раздори Настрадин Ходжа е осъден на смърт чрез удавяне в чувал!

Нечии ръце подхванали чувала и го повдигнали. Тогава лихварят се сетил, че е попаднал в смъртоносен капан.

— Чакайте! Чакайте! — развикал се той. — Какво искате да правите с мене! Чакайте, аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм лихварят Джафар! Пуснете ме! Аз съм лихварят Джафар, не съм Настрадин Ходжа! Къде сте ме помъкнали, казвам ви; аз съм лихварят Джафар!

Емирът и свитата слушали безмълвно виковете му. Багдадският мъдрец Хюсеин Хуслия, който седял най-близо от всички до емира, поклащайки опечалено глава, рекъл:

— Каква бездна от безсрамие е скрита в тоя престъпник! По-рано се наричаше Хюсеин Хуслия, мъдрец от Багдад, сега се опитва да ни излъже, като се нарича лихварят Джафар!

— И той мисли, че тук ще се намерят глупци да му повярват — добавил Арсланбег. — Чуйте, чуйте как изкусно преправя гласа си!

— Пуснете ме! Аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм Джафар! — дерял се лихварят, докато двамата стражари, стъпили на края на дъсчената площадка, люлеели с равномерни движения чувала и се готвели да го запокитят в тъмната вода. — Аз не съм Настрадин Ходжа, колко пъти трябва да ви повтарям!

В тоя миг Арсланбег махнал с ръка и чувалът, като се превъртял тежко във въздуха, полетял надолу чул се силен плясък, в червената светлина на фенерите блеснали пръски и водата тежко се сключила, като погълнала тялото и грешната душа на лихваря Джафар…

Над тълпата в мрака се издигнала и увиснала една огромна въздишка. Няколко мига царяла страшна тишина и изведнъж един пронизителен вопъл, изпълнен с неизразима мъка, потресъл всички.

Викала и се бъхтяла в ръцете на стария си баща прекрасната Гюлджан.

Съдържателят на чайханата Али се извърнал и сграбчил с две ръце главата си. Ковачът Юсуф треперел, разтърсван от ситни пресекливи тръпки…

След изпълнението на наказанието емирът със свитата си тръгнал за двореца.

Тъй като се опасявал, че може да измъкнат престъпника, преди да се удави, Арсланбег заповядал да оградят езерото и да не пускат, никого. Тълпата се люшнала, отстъпила под напора на заптиите и спряна, чернеела, слята в едно, като жива мълчалива грамада. Арсланбег се опитал да разгони тълпата, нб хората само преминавали от едно място на друго или се криели в мрака, за да се върнат след малко на старото място.

Целият дворец ликувал. Емирът празнувал победата над своя враг. Блестяло злато и сребро, кипели казани, димели мангали, ехтели дайрета, ревели зурни, гърмели, разтърсвайки въздуха, барабани и толкова светлина имало на тоя празник, че над двореца на емира небето било почервеняло като от пожар.