Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Но градът около двореца мълчал, потънал в мрак и обзет от скръбна тишина.

Емирът щедро раздавал подаръци, мнозина тоя ден забогатели. Поетите прегракнали от непрестанно славословене, гърбовете им почнали слабо, но сладостно да ги болят: толкова често трябвало да се навеждат, за да прибират сребърните и златните монети.

— Да се повика тук писарят! — заповядал емирът; дотичал писарят и бързо заскрибуцал с тръстиковото си перо.

— „От Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител и Законодател на Бухара, Бухарския емир до Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител на Законодател на Тива, Тиванския хан, се изпращат рози на поздрав и лилии на доброжелателство. Съобщаваме Ви, о, Възлюблени и Царствени Наш Братко, една новина, която може да стопли с огъня на възторга Вашето Сърце и да размекне сладостно Вашия Черен Дроб, а именно: днес, на седемнайсетия ден от месеца Сафар, Ние, Великият Бухарски Емир, подложихме на всенародно наказание известния по цял свят е богохулните си и непристойни деяния престъпник Настрадин Ходжа — да го прокълне аллах! — чрез удавяне в чувал, което удавяне беше извършено в Наше присъствие и пред Нашите Очи, благодарение на което Ние Лично с царствената Си дума свидетелствуваме пред Вас, че гореспоменатият злодей, смутител на спокойствието, осквернител на вярата и сеяч на раздори, сега не е между живите и не ще може вече да Ви досажда, о, Възлюблени Наш Братко, е богопротивните си хитрини…“

Емирът написал също такива писма и до багдадския халиф, турския султан, иранския шах, кокандския хан, афганския емир и много други владетели на близки и далечни страни. Великият везир Бахтияр свил писмата на рула, окачил им печати и ги връчил на вестоносците, като им заповядал да тръгнат незабавно. И в нощния час се отворили, като силно скърцали и пищели с пантите си, всички единайсет порти на Бухара и пръсвайки звънливи камъчета, изсичайки искри с подковите на конете си, на всички страни по големите пътища полетели вестоносците за Тива, Техеран, Стамбул, Багдад, Кабул и много други градове…

…Късно през нощта, четири часа след наказанието, Арсланбег прибрал стражата от езерото.

— Който и да е, па макар и самият шейтан, не може да остане жив, след като е лежал четири часа във водата! — рекъл Арсланбег. — И не го докарвайте, нека който иска да се занимава с неговия мръсен труп.

Щом и последният заптия изчезнал в тъмнината, тълпата се юрнала към брега, зашумяла и забучала; пламнали факлите, приготвени отнапред наблизо в храстите. Скръбно занареждали жените, оплаквайки Настрадин Ходжа.

— Трябва да го погребем като добър мюсюлманин — рекъл старият Нияз.

Гюлджан стояла до него, опряна на рамото му; тя била неподвижна и безмълвна.

Съдържателят на чайханата Али и ковачът Юсуф влезли с канджи във водата. Те тършували дълго, най-, сетне закачили чувала и го помъкнали към брега. Когато се показал от водата — черен, осеян с отблясъци от светлината на факлите и омотан с лепкави водорасли, — жените завили още по-силно, като заглушавали с риданията си звуците на веселбата, долитащи от двореца.

Десетки ръце подхванали чувала.

Носете го след мене — рекъл Юсуф, като осветявал пътя с факла.

Сложили чувала под едно столовато дърво на тревата. Стълпеният наоколо народ чакал мълчаливо.

Юсуф извадил нож, разрязал предпазливо чувала надлъж, погледнал лицето на мъртвия и изведнъж отскочил, застанал облещен, като се силел да промълви нещо с непокорен език.

Съдържателят на чайханата Али се спуснал при Юсуф на помощ, но и него сполетяло същото; той извикал и изведнъж се строполил по гръб, обърнал към небето дебелия си търбух.

— Какво се е случило? — загълчали в тълпата. — Пуснете ни, покажете ни го!

Гюлджан, ридаейки, паднала на колене, навела се над бездиханното тяло, но някой свел факла и тя отскочила в безмерен страх и почуда.

Тогава надошли с факли от всички страни, брегът се озарил ярко и общ могъщ вопъл разтърсил тишината на нощта:

— Джафар!

— Това е лихварят Джафар!

— Това не е Настрадин Ходжа!

Настъпило вцепенение, смут, а после хората изведнъж закрещели, накачили се един другиму по рамене-, те, почнала тъпканица и блъсканица; всеки искал да се убеди със собствените си очи. С Гюлджан ставало нещо невероятно, старият Нияз побързал да я отведе по-далеч от брега, защото се страхувал за разума й: тя плачела и се смеела, вярвала и не вярвала и току се втурвала да погледне пак.