Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Джафар, Джафар! — носели се ликуващи викове, в които тънел безследно далечният шум от веселбата в двореца. — Това е лихварят Джафар! Той е! И неговата чанта с разписките за дълговете е тук!

Минало много време, докато някой се опомнил и попитал, отправяйки своя въпрос към всички:

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа?

По цялата тълпа от единия до другия край прокънтял викът!

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа? Къде се е дянал нашият Настрадин Ходжа?

— Тук е той, тук е — разнесъл се познат спокоен глас и всички, като се обърнали, видели с учудване живия и несъпровождан от стражари Настрадин Ходжа, който вървял, прозявал се и се протягал лениво: той неусетно заспал на гробището и затова закъснял да дойде при езерото.

— Аз съм тук! — повторил той. — Комуто съм нужен, нека дойде! О, благородни жители на Бухара, защо сте се събрали при езерото и какво правите в тоя късен час?

— Как защо сме се събрали? — отговорили стотици гласове. — Ние се събрахме, о, Настрадин Ходжа, за да се простим с тебе, да те оплачем и погребем достойно.

— Мене ли? — рекъл той. — Да ме оплаквате?… О, благородни жители на Бухара, не познавате добре Настрадин Ходжа, ако мислите, че той някога е възнамерявал да умре! Аз просто си полегнах да отдъхна край гробището, а вие вече сте решили, че съм умрял!

Той не можал да каже нищо повече, защото върху му налетял с вик дебелият съдържател на чайханата Али, а след него — ковачът Юсуф; Настрадин Ходжа едва не се задушил в горещите им прегръдки. Ситно подтичвайки, довтасал Нияз, но тълпата веднага изтикала стареца. Настрадин Ходжа се озовал в средата на голяма навалица, всеки искал да го прегърне и да се здрависа с него, а той, минавайки от прегръдки в прегръдки, се стремял натам, където се чувал сърдитият и нетърпелив глас на Гюлджан, която напразно се мъчела да си проправи път към него. Когато най-сетне се срещнали, Гюлджан увиснала на врата му. Настрадин Ходжа я целунал пред всички, като открил покривалото й, и никой, дори най-ревностните пазители на законите и приличията, не посмял да види в това нещо осъдително.

Настрадин Ходжа вдигнал ръка и призовал към тишина и внимание.

— Вие сте се събрали да ме оплаквате, о, жители на Благородна Бухара! Та не знаете ли вие, че съм безсмъртен!

Тоя стоял, озарен от яркия пламък на съскащите факли; тълпата дружно подела, песента му и над нощната Бухара се понесло с шум, звън и ликуване:

Колко далеч бил дворецът от тая веселба и това ликуване!

— Разкажи! — извикал някой. — Разкажи как се изхитри да удавиш вместо себе си лихваря Джафар!

— Да! — спомнил си Настрадин Ходжа. — Юсуф! Помниш ли клетвата ми!

— Помня! — обадил се Юсуф. — Ти я удържа, Настрадин Ходжа!

— Къде е той? — попитал Настрадин Ходжа. — Къде е лихварят? Взехте ли чантата му?

— Не. Не сме се докосвали до него.

— Ай-ай-ай! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не разбирате, о, жители на Бухара, надарени изобилно с благородство, но ощетени мъничко в ума, че ако тази чанта попадне в ръцете на наследниците на лихваря, те ще изстискат от вас всички дългове до последния грош! Подайте ми чантата му!

Десетки хора, като викали и се блъскали, се спуснали да изпълнят заповедта на Настрадин Ходжа, донесли мократа чанта и му я подали.

Той извадил наслука една разписка.

— Сарачът Мамед! — викнал той. — Кой тук е сарачът Мамед?

— Аз — отговорил един тънък, треперлив глас; от тълпата излязъл напред мъничък старец в пъстър, до немай-къде окъсан халат и с брадица от три косъма.

— Утре ти, сарачо Мамед, трябва да платиш по тази разписка петстотин танга. Но аз, Настрадин Ходжа, те освобождавам от заплащането на дълга; похарчи тези пари за свои потреби и си купи нов халат, защото твоят прилича на узряла памукова нива: из него отвсякъде се подава памук!

С тези думи той скъсал разписката на парчета. Така постъпил с всички разписки. Когато била скъсана и последната, Настрадин Ходжа замахнал силно и запокитил чантата във водата.

— Нека тази чанта лежи на дъното винаги и вечно! — възкликнал той. — Нека никога никой не я преметне на рамо! О, благородни жители на Бухара, няма по-голям позор за човека от носенето на такава чанта и каквото и да се случи с всекиго от вас и ако дори някой от вас забогатее, което впрочем е малко вероятно, докато е жив нашият слънцеподобен емир със своите неуморими везири — но ако се случи някой от вас да забогатее, никога не бива да надява такава чанта, за да не покрие с вечен позор и себе си, и потомството си до четиринайсето коляно! А освен това трябва да помни, че на света съществува Настрадин Ходжа, който не обича да се шегува — вие всички видяхте какво наказание наложи той на лихваря Джафар! Сега аз се прощавам с вас, о, жители на Благородна Бухара, дошло е време да заминавам на далечен път! Гюлджан, ще дойдеш ли с мене?