Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— О, минувачо, ще ти разкажа всичко, ако ми обещаеш, че след като ме изслушаш, ще си отидеш и няма повече да тревожиш покоя ми. Този чувал принадлежи на един арабин, който живее в нашата Бухара, и притежава чудесното свойство да лекува болести и недъзи. Стопанинът му го дава под наем, но за много пари и не на всеки. Аз бях куц, гърбав и кьорав с едното око и ето, намислих да се женя и бащата на годеницата ми, за да не огорчи погледа й със съзерцанието на недъзите ми, ме заведе при този арабин и аз получих чувала под наем за срок от четири часа, като платих на стопанина му шестстотин танга. А тъй като този чувал проявява целебните си свойства само близо до гробища, дойдох след залез слънце тук, на старото Каршинско гробище, заедно с бащата на годеницата ми, който след като завърза чувала, си отиде, защото присъствието на външен човек може да развали цялата работа. Арабинът, стопанин на чувала, ме предупреди: щом остана сам, при мене ще долетят три джина, които вдигат шум и звън с медните си крила. И джиновете ще ме попитат с човешки гласове къде в гробището са закопани десет хиляди танга, на което аз трябва да отговоря със следното тайно заклинание: „Който носи меден щит, има дебела глава. На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили, затова целунете магарето ми под опашката!“ И така точно се случи: явиха се джиновете и ме попитаха къде са закопани десетте хиляди танга; като чуха отговора, ми, изпаднаха в неописуема ярост и почнаха да ме бият, а аз, без да забравям наставлението на арабина, продължавах да викам: „Който носи меден щит, той има дебела глава; целунете магарето ми под опашката!“ После джиновете вдигнаха чувала и хукнаха нанякъде… А по-нататък вече нищо не помня, освестих се след два часа на същото място, напълно излекуван: гърбицата ми я нямаше, кракът ми се беше изправил и окото ми прогледнало, в което се убедих, като гледах през дупчицата, която някой бе направил в чувала преди мен. И сега изседявам в чувала срока си само защото парите и тъй, и тъй са платени — няма да отидат на вятъра я! Разбира се, направих грешка: трябваше да се споразумея с някой човек, който има същите недъзи; можехме да вземем чувала наполовина, щяхме да прекараме в него по два часа и нашето излекуване щеше да ни струва само по триста танга. Но стореното не можеш го върна: не жаля парите, важното е, че все пак се излекувах. Сега, минувачо, знаеш всичко, удръж обещанието си и си иди. След излекуването аз съм малко поотслабнал, трудно ми е да разговарям. Вече десети човек се лепи за мен с въпросите си, уморих се да повтарям на всички едно и също.

Лихварят слушал с дълбоко внимание, като прекъсвал понякога разказа на Настрадин Ходжа е възгласи на почуда.

— Слушай, о, човече, който седиш в чувала! — рекъл лихварят. — И двамата можем да извлечем полза от нашата среща. Ти съжаляваш, че не си се споразумял по-рано с някой човек, който притежава същите недъзи, за да вземете чувала под наем наполовина. Но още не е късно да се споразумееш, защото аз съм тъкмо оня човек, който ти трябва: аз съм гърбав, куц с десния крак и кьорав с едното око. И на драго сърце ще платя триста танга, за да прекарам в чувала останалите два часа.

— Ти сигурно ми се подиграваш — отговорил Настрадин Ходжа. — Може ли да има такова чудесно съвпадение! Ако казваш истината, поблагодари на аллаха за пратения ти от него толкова щастлив случай! Аз съм съгласен, минувачо, но предупреждавам те, че съм платил отнапред и ти също трябва да ми платиш отнапред. На дълг не вярвам.

— Аз ще ти платя отнапред — рекъл лихварят, като развързвал въжето. — Да не губим време, защото минутите вървят, а сега те вече ми принадлежат.

Когато излязъл от чувала, Настрадин Ходжа прикрил с ръкава на халата лицето си. Но лихварят нямал време да го разглежда: той бързо броял парите, като съжалявал за отлитащите минути.

С пъшкане и стонове той влязъл в чувала, свил глава.

Настрадин Ходжа завързал въжето, отдалечил се тичешком и се притаил в сянката на едно дърво.

И тъкмо навреме. Откъм гробището се чували гръмките псувни на стражарите. От пролуката на гробищната ограда отначало изпълзели на пътя дългите им сенки, след това се показали и те самите, отразили луната в медта на щитовете си.

— Хей, скитнико — викали стражарите, като ритали чувала, при което оръжието им дрънчало и звънтяло и това напълно можело да мине за шум, вдиган от медни крила. — Ние претършувахме цялото гробище и нищо не намерихме. Кажи, о, сине на греха, къде са закопани десетте хиляди?